Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

— Та какво има в торбата?

— Такова, как се вика, дявол. Хванах го за вас, за подарък. Имате ли зверилник? Не? Тогава можете да го препарирате и да го окачите в антрето, да се чудят гостите ви. Хитра гадинка е този дявол, казвам ви. Твърди, че името му е Шутенбах.

Идеята да напиша „БОЕН ПРАХ“ се роди на един конвент — всъщност фантастичните конвенти са Парнас и храм на изкуството, убежище на артистите, светиня на въодушевената и творческа работа.

Конвентът, за който говоря, беше ежегодният Полкон, проведен в Люблин през лятото на 1994 година. Освен многобройните други събития и сензации, които по-добре да продължат да тънат в мрак, се състоя и много сериозен дълъг разговор с Кшищоф Паперковски, председател на Гданския клуб по фантастика (ГКФ). Обръщам ви внимание, че това беше вторият път, в който председателят на ГКФ ме вдъхнови за творчество. За повишаване на интереса към клуба му и към клубния конвент Нордкон, на Кшищоф Паперковски му беше хрумнала наистина гениална по своята простота и непретенциозност идея. Предложението му беше следното: „Напиши нещо, което би могло да е откъс от роман, фрагмент, изваден от контекста на роман. Ние (тоест ГКФ) ще поместим този фрагмент в брошурата за конвента Нордкон ’94, като ще прибавим следната бележка: «Сапковски е скъсал с фентъзито и вещера, пише обширна няколкотомна спейс-опера в най-добрите традиции на Е. Е. «Док» Смит и Джак Уилямсън… Откъс — само при нас!».“

Първоначално не проявих голям ентусиазъм, защото ако има нещо, което да съм сигурен, че никога и по никакъв начин няма да напиша, това е точно спейс-опера. Когато обаче помислих по въпроса, стигнах до извода, че фрагментът от спейс-опера е нещо съвсем различно от спейс-опера. Същото е като със стандартната опера — едно е цялата опера и съвсем различно нещо — някоя ария или дует. Фрагментът няма да ме принуди да прибягна до мъчителното конструиране на фабулата на операта и до измислянето на цели планети и междузвездни войни, защото в края на краищата, съгласно Енциклопедията на научната фантастика на Никълс спейс-операта е „авантюрно-приключенска история, включваща междупланетен или междузвезден конфликт“. Откъс, при който не съм задължен да ползвам всички атрибути на жанра, би ми позволил да концентрирам усилията си върху малък участък от фронта и върху най-същественото. Върху това, което предопределя качеството на текста — тоест окървавените герои и напрегнатото действие.

Така че написах фрагмент от спейс-опера. За да не развалям шегата, известно време не издавах, че с фрагмента всичко приключва и че никога няма да има никаква опера. Едва по-късно започнах да опровергавам. Но шегата успя. В каква степен — за това свидетелства дори и фактът, че някакъв фанатичен ентусиаст и почитател е дал глас за „ Battle dust “ на гласуването за наградата „Я. А. Зайдел“ и то в категорията „роман“. А и до днес при срещите с мен ме питат кога най-накрая ще излезе онази спейс-опера, която пиша, защото всички я очакват с нетърпение, за да узнаят по-нататъшната съдба на храбрия командор Тиери Льомоан. Този командор е всъщност Кшищов Паперковски, авторът на идеята — защото си го е заслужил. След малко — в следващото предисловие — ще пиша и за „Вариациите на еднорога“, разказа на Роджър Зелазни, и ще обясня защо героят на този разказ носи името Мартин.

Още нещо — изобщо не се замислих, когато вместо „Боен прах“ написах „ Battle dust “. Когато озаглавявах фалшивата спейс-опера, имах предвид не прахта от битките, пожарите и кръвопролитията, а носещия същото наименование наркотик, употребяван от наемниците като средство за увеличаване на издръжливостта и на поносимостта към болка, както и за предизвикването на истинска берсеркерска бойна ярост. При отпечатването в споменатата брошура за конвента, ГКФ преведоха на полски заглавието, вероятно решавайки, че просто ме е обзело въодушевлението на космополитен полиглот. И така „ Battle dust “ се превърна в „Боен прах“ во веки веков, амин.

Стъклата на прозорците бяха излетели още преди това — сега, когато „Нашвил“ изстреля торпедата, излетяха и рамките, и касите. Естествено, „Нашвил“ не стреляше по нас — тази офис сграда със сигурност не би издържала. Торпедата удариха комплекса на електростанцията, все още защитаван от остатъците от ударната група на Новак. Колкото и невероятно да изглеждаше, хората все още отвръщаха на огъня — светлинните нишки на тежките лазери играеха огнения си танц върху корпуса на флагманския крайцер на компанията „Ифигения Тетис“. За съжаление волфрамовата броня на крайцера не страдаше особено от това.