Анджей Сапковски - Нещо приключва, нещо започва

Из галериите тичаха пророците и дресьорката на крокодили, напразно опитвайки се да намерят гнома Шутенбах. Фрея, на която явно й бяха омръзнали слабаците-мъже, пиеше здравата с медиума от женски пол, при това двете бяха много сериозни и гордо мълчаха.

Гералт обиколи масата, чукна се с този-онзи, издържа множество поздравителни потупвания по рамото и поздравителни целувки по бузите. Най-накрая стигна до мястото, където до напуснатия от Цири Галахад седеше Лютичето. Галахад, вторачен в халбата на поета, говореше, а поетът присвиваше очи и се правеше на заинтересуван. Гералт спря при тях.

— Тогава седнах в тази лодка — разказваше Галахад — и отплувах в мъглата, макар че, честно да ви кажа, господин Лютиче, сърцето ми беше застинало от ужас… И да ви призная, усъмних се. Мислех, че ще загина, че ще си умра в тази безкрайна мъгла… И изведнъж слънцето изгря и заблестя във водата като… злато… И пред очите ми се появи моят… Авалон. Защото това е Авалон, нали?

— Не — възрази Лютичето, наливайки си. — Това е Швемланд, което означава „Тресавище“. Пий, Галахад.

— А тази замък? Не е ли замъкът Монтсалват?

— В никакъв случай. Това е Розрог. Никога не съм чувал за замъка Монтсалват, синко. А когато не съм чувал за нещо, това означава, че то не съществува. За здравето на младата двойка, синко!

— Наздраве, господин Лютиче. Но все пак този крал… Не е ли Кралят Рибар?

— Хервиг? Факт е, че обича риболова. По-рано е обичал да ловува, но откакто го осакатили в битката при Орт, вече не може да язди. Само не го наричай Краля Рибар, Галахад, защото първо, това звучи много глупаво, и второ, той може да се обиди.

Галахад мълча дълго, играейки си с наполовина празната си халба. Най-накрая въздъхна тежко, огледа се.

— Бяхте прав — прошепна той. — Това е само легенда. Приказка. Фантазия. Накратко казано — лъжа. Вместо Авалон — обикновено блато. И никаква надежда…

— Еее. — Поетът го сръга с лакът. — Не се отчайвай, синко. Откъде изведнъж тази проклета меланхолия? На сватба си, забавлявай се, пей. Ти си млад, животът е пред теб.

— Животът — повтори рицарят замислено. — Как е всъщност, господин Лютиче? Нещо започва, или нещо приключва?

Лютичето го погледна бързо и внимателно.

— Не знам — каза той. — А щом аз не знам, значи никой не знае. Извод: нищо никога не приключва и не започва.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва.

Галахад отново се замисли, смръщил чело.

— А Граалът? — попита той най-накрая. — Какво ще кажете за Граала?

— Какво е това Граал?

— Нещо, което всички търсят. — Галахад обърна размечтания си поглед към поета. — Най-важното нещо. Без него животът губи смисъл. Някак непълен е, незавършен, несъвършен.

Поетът издаде напред устни и погледна младия рицар със своя знаменит поглед, в който надменността беше примесена с весело доброжелателство.

— През цялата вечер — каза той — ти седя до своя Граал, момче.

Около полунощ, когато на гостите започна да им е напълно достатъчна собствената им компания, а Гералт и Йенефер, освободени от церемониала, можеха най-накрая да се погледнат спокойно в очите, вратата се отвори с трясък и в залата нахлу разбойникът Висинг, широко известен под прякора Фрас-Прас. Фрас-Прас беше висок около два метра, брадата му стигаше до кръста, а носът му беше с цвета и формата на ряпа. В едната си ръка носеше прочутата си тояга Сламка, а в другата — огромна торба.

Гералт и Йенефер познаваха Фрас-Прас още от едно време. Но никой от тях не си беше и помислял да го кани. Това явно беше работа на Лютичето.

— Здравей, Висинг — каза с усмивка магьосницата. — Много мило, че си се сетил за нас. Почерпи се.

Разбойникът се поклони изискано, подпирайки се на Сламка.

— Много години радост и куп деца — обяви той гръмко. — Това ви пожелавам, скъпи мои! Сто години щастие, какви ги говоря, двеста, мамка му, двеста! Ох, как се радвам Гералт, госпожо Йенефер. Винаги съм вярвал, че ще се ожените, макар че винаги сте се карали и ръфали като кучета. Ох, мамка му, какви ги говоря…

— Добре дошъл, Витай — каза вещерът, наливайки вино в най-дълбокия бокал, който се оказа наблизо. — Пийни си за наше здраве. Откъде идваш? Говореше се, че си в тъмницата.

— Излязох. — Фрас-Прас изпи чашата на екс, въздъхна дълбоко. — Излязох срещу такова, мамка му, гаранция. А това, драги мои, е подаръкът ви. Заповядайте.

— Какво е това? — промърмори Гералт, гледайки огромната торба, в която нещо мърдаше.

— Улових го по пътя — каза Фрас-Прас. — Намерих го в цветната леха, където е оная гола жена, издялана от камък. Знаете я, оная, дето са я нацвъкали гълъбите…