Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Вратите продължаваха да се отварят. Но вече не водеха в една-единствена посока. Отваряха се към безброй много посоки и възможности.

И Цири започна да вижда.

Чернокоса жена води за ръка момиче с пепеляворуса коса. Момичето се страхува, плаши се от света, бои се от засилващия се в тъмнината шепот, страхува се от звъна на подкови, който чува. Чернокосата жена с искряща диамантена звезда на шията също се страхува. Но не го показва. Тя води момичето нататък. Към нейното предопределение.

Келпи върви. Следващата врата.

Йола Втора и Еурнейд в кожухчета, с вързопчета в ръка крачат по замръзнала, покрита със сняг пътека. Небето е тъмносиньо.

Следващата врата.

Йола Първа стои на колене пред олтара. До нея е майка Ненеке. Двете гледат, лицата им изразяват ужас. Какво ли виждат? Миналото или бъдещето? Истина или лъжа?

Над тях двете, над Ненеке и Йола, има ръце. Протегнати в жест на благословия ръце на жена със златисти очи. В огърлицата на жената — диамант, сияеща утринна звезда. В ръцете на жената — котарак. Над главата й — сокол.

Следващата врата.

Трис Мериголд придържа кестенявите си коси, разрошвани от вятъра. От него не можеш да се скриеш, нищо не може да те предпази от вятъра.

Не и тук, не на върха на хълма.

По хълма се изкачва дълга, безкрайна колона от сенки, фигури. Те вървят бавно. Някои се обръщат с лице към нея. Познати лица. Весемир, Ескел, Ламберт, Коен, Ярпен Зигрин и Поли Далберг. Фабио Сахс… Яре… Тисая де Врие…

Мистле…

Гералт?

Следващата врата.

Йенефер в окови, прикована към покрита с влага стена от подземие. Ръцете й са плътна кора от засъхнала кръв. Черните й коси са разрошени и сплъстени… Но във виолетовите й очи грее неугасима воля за борба и съпротива.

— Майчице! Дръж се! Издръж! Идвам на помощ! Дръж се!

Следващата врата. Цири извръща глава. С досада и смущение.

Гералт. И зеленоока жена с черни, късо подстригани коси. И двамата голи. Заети, погълнати един от друг. От удоволствието, което си доставят един на друг.

Цири сдържа емоциите, от които й се свива гърлото, и смушква Келпи. Копитата ехтят. В тъмнината пулсира шепот.

Следващата врата.

Здравей, Цири.

— Висогота?

Знаех си, че ще се справиш, храбро момиче. Смелата ми Лястовичка. Нали не си пострадала?

— Победих ги. На леда. Бях им приготвила изненада. Кънките на дъщеря ти…

Имах предвид морални страдания.

— Спрях се… Не ги избих всичките. Не убих Кукумявката… Въпреки че точно той ме рани и обезобрази. Сдържах се.

Знаех си, че ще победиш, Zireael. И ще влезеш в кулата. Та нали четох за това. Защото то вече е описано… Всичко това вече е било описано. Знаеш ли какво ни дава ученето? Умението да ползваме източници.

— Как така можем да разговаряме… Висогота… Или ти…

Да, Цири. Умрях. Голяма работа! Много по-важно е онова, което научих. На което се натъкнах… Сега знам къде са се дянали изгубените дни. Знам какво се е случило в пустинята Корат. Знам как си успяла да се скриеш от потерята…

— И как съм влязла тук, в кулата, нали?

Старата кръв, която тече във вените ти, ти дава власт над времето. И над пространството. Над измеренията и сферите. Сега ти си Владетелка на световете, Цири. Ти притежаваш могъща Сила. Не позволявай да ти я отнемат и използват за собствените си цели разни престъпници и негодници…

— Няма да позволя.

Сбогом, Цири. Сбогом, Лястовичке.

— Сбогом, Стари гарване.

Следващата врата. Светлина, ослепителна светлина.

И пронизващ аромат на цветя.

Над езерото беше паднала лека като пух мъгла, която вятърът бързо щеше да разнесе. Повърхността на водата беше гладка като огледало, върху зеления килим от плоски листа на водни лилии се белееха цветчета.

Бреговете бяха потопени в зеленина и цветя.

Топло. Пролет.

Цири не се изненада. А и защо да се изненадва? Та нали сега вече всичко беше възможно. Ноември, лед, сняг, замръзнала почва, купчина камъни на покрития със замръзнала трева хълм — всичко това беше останало там. А тук си беше тук, тук базалтовата кула със заострени сводове и зъбчати кулички на върха се отразяваше в зелената, обсипана с бели лилии езерна вода. Тук беше май, защото именно през май растат дивата роза и дивата череша.

Някой наблизо свиреше на флейта или пищялка, изкарвайки някаква весела, закачлива мелодийка.

На брега на езерото, потопили предните си копита във водата, стояха два снежнобели коня. Келпи изпръхтя, удари с копито по камъка. Тогава конете вдигнаха муцуни и влажни от водата ноздри, а Цири силно ахна.