Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Затваряй си устата, стар глупако — изсъска той.

Само че вече беше късно. Страхът се предаде на останалите. Те също извадиха мечовете си и инстинктивно застанаха така, че да си пазят гърбовете.

— Тя не е привидение! — силно прошепна Риенс. — Дори не е магьосница! А ние сме десетима! В Дун Дара са били четирима, и то пияни, в задимената стая!

— Разпръснете се наляво и надясно, в редица — неочаквано се обади Бонхарт. — И вървете във верига! Но така, че да не се изпускате от поглед.

— И ти ли! — изкриви лице Риенс. — И теб ли те прихвана, Бонхарт? Не те мислех за такъв… — Той спря насред думата.

Ловецът на глави го изгледа по-студено и от лед.

— Разпръснете се във верига — повтори той, без да обръща внимание на магьосника. — Пазете дистанция. Аз се връщам за конете.

— Какво?

Бонхарт и този път не удостои Риенс с отговор. Риенс изруга, но Кукумявката бързо сложи ръка на рамото му.

— Престани — промърмори той, — нека да върви. А ние да не губим време! Хора, в редица! Берт и Стигварт — наляво, Ола — надясно…

— Защо е всичко това, Скелен?

— Под вървящите накуп е по-вероятно да се напука ледът, отколкото под вървящите в редица — промърмори Бореас Мун. — Освен това ако вървим в редица, рискът девойката да ни се изплъзне отстрани, е по-малък.

— Отстрани ли? — изсумтя Риенс. — И по какъв начин? Следите са пред нас като на длан. Момичето върви право като по конец; ако се опита да се отклони дори на крачка встрани, следите ще го издадат!

— Стига сте си чесали езиците — прекъсна ги Кукумявката, поглеждайки назад, в мъглата, където беше изчезнал Бонхарт. — Напред!

Те тръгнаха.

— Става все по-топло — прошепна Бореас Мун. — Ледът на повърхността се топи, образува се коричка…

— Мъглата се сгъстява…

— Но следите се виждат през цялото време — забеляза Дакре Силифант. — Освен това ми се струва, че момичето върви по-бавно. Изморява се.

— Ние също. — Риенс свали шапката си и си избърса челото.

— Тихо. — Силифант изведнъж се спря. — Чувате ли? Какво е това?

— Нищо не чух.

— А аз — да… Нещо като скърцане… Скърцане по леда… Но не оттам. — Бореас Мун посочи мъглата, в която се губеха следите. — А като че ли отляво, отстрани…

— Аз също го чух — потвърди Кукумявката, оглеждайки се обезпокоено. — Но сега спря. Дявол да го вземе, не ми харесва това. Въобще не ми харесва!

— Следите — изморено, но настойчиво повтори Риенс. — Ние виждаме следите й! Какво, без очи ли останахте? Тя върви право напред, като стрела. Ако се беше отклонила дори една крача, дори на половин, щяхме да видим следите й! Бързо напред, след някоя и друга минута ще я хванем! Кълна се, че след минутка ще видим…

Той млъкна. Бореас Мун си пое дъх така, че го заболяха дробовете. Кукумявката изруга.

На десетина крачки пред тях, на самата граница на видимостта, ограничена от плътна мъгла, следите прекъсваха. Изчезваха.

— Дявол да го вземе…

— Какво става?

— Какво, да не е излетяла?

— Не — поклати глава Бореас Мун. — Не е излетяла. По-лошо.

Риенс изруга грозно, посочвайки появилите се на ледената кора чертички.

— Кънки — промърмори той, свивайки машинално юмруци. — Имала е кънки и ги е обула… Сега се носи по леда като вятър… Никога няма да я стигнем! Къде, по дяволите, се дяна Бонхарт? Няма да догоним момичето без коне!

Бореас Мун силно се изкашля и въздъхна. Скелен бавно разтвори кожуха си, разкривайки преметнатия през гърдите му ремък с наредените ориони.

— Няма да ни се налага да я гоним — рече студено той. — Тя ще ни настигне. И се боя, че няма да ни се наложи да чакаме дълго!

— Полудя ли?

— Бонхарт го предвиди. Затова се върна за конете. Той знаеше, че момичето ни въвлича в капан. Внимание! Ослушвайте се за скърцането на кънки по леда!

Дакре Силифант пребледня, което си пролича, въпреки порозовелите му от студа бузи.

— Момчета! — викна той. — Внимание! Бъдете нащрек! И се съберете в група. Да не се изгубите в мъглата.

— Млъкни! — изрева Кукумявката. — Пазете тишина! Пълна тишина, иначе няма да чуем…

Те чуха. Най-отляво, в най-далечния край на редицата, от мъглата до тях долетя кратък крясък, който бързо секна. И рязкото, сипкаво скърцане на кънки, от което се изправяха косите, също както от скърцането на желязо по стъкло!

— Берт! — извика Кукумявката. — Берт! Какво има?

Те чуха неразбираем вик, а само след миг от мъглата изскочи тичащия с всички сили Берт Бригден. Приближавайки се до тях, той се подхлъзна, падна и се плъзна по корем върху леда.