Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Йенефер закрещя — пронизващо, диво и отчаяно.

— Боли те? — досети се Вилгефорц, вторачвайки се в нея със здравото си око и с мъртвия кристал. — Разбира се, че ще боли. Сканирай, Йенефер, не се опъвай. Не се прави на героиня. Прекрасно знаеш, че не бива да се противопоставяш на това. Последствията може да са ужасни: кръвоизливи, параплексия или въобще да се превърнеш в слабоумно, вегетиращо същество. Ако оживееш, естествено!

Тя стисна челюсти толкова силно, че зъбите й изскърцаха.

— Хайде, Йенефер — каза меко магьосникът. — Хайде, поне от любопитство! Сигурно ти е интересно как я кара възпитаничката ти. Ами ако я грози опасност? Може да е в беда! Знаеш колко хора й желаят злото и я искат мъртва. Сканирай. Когато разбера къде се намира момичето, ще я доведа тук. Ще бъде в безопасност… Тук никой няма да я намери. Никой.

Гласът на Вилгефорц беше кадифен и топъл.

— Сканирай, Йенефер, сканирай. Моля те. Давам ти дума: ще взема от Цири само толкова, колкото ми е необходимо. А после ще ви пусна и двете. Кълна се.

Йенефер стисна още по-здраво зъби. По брадичката й потече струйка кръв. Вилгефорц стана рязко и махна с ръка.

— Риенс!

Йенефер почувства как прищипват пръстите на ръцете й с някакви приспособления.

— Понякога — каза Вилгефорц, навеждайки се към нея — там, където са безсилни магията, еликсирите и наркотиците, резултати дава обикновената, стара, добра класическа болка. Не ме принуждавай да го правя! Сканирай.

— Върви по дяволите, Вилгефорц!

— Завивай болтовете, Риенс. Леко.

Вилгефорц погледна безжизненото тяло, което влачеха по пода към стълбата, водеща към подземието. После вдигна очи към Риенс и Ширу.

— Винаги съществува риск — каза той — някой от нас да попадне в ръцете на моите врагове и да бъде подложен на разпит с изтезания. Ще ми се да вярвам, че ще проявите не по-малка твърдост на духа и тялото си. Да, ще ми се да вярвам. Но не го вярвам.

Риенс и Ширу мълчаха. Вилгефорц отново включи мегаскопа и прожектира на екрана изображението, генерирано от огромни кристали.

— Това е всичко, с което се сдобих. Исках да получа Цири, а тя ми даде вещера. Интересно. Не ми позволи да изтръгна от нея емпатичната матрица на девойката, но при Гералт се пречупи. А аз дори не подозирах, че има някакви чувства към този Гералт… Така, за начало ще се задоволя с постигнатото. Вещерът, Кахир аеп Кеалах, бардът Лютичето, някаква жена? Хммм… Кой ще се заеме с окончателното решение на вещерския проблем?

„Ширу прие — спомняше си Риенс, надигайки се на стремената, за да облекчи поне малко протрития си задник. — Ширу се зае да убие вещера. Той познаваше местността, в която Йенефер беше сканирала Гералт и спътниците му, имаше познати там, дори роднини. А мен Вилгефорц ме изпрати да преговарям с Ватие де Ридо, а след това да следя Скелен и Бонхарт…

А аз, идиотът, тогава се зарадвах, уверен, че ми се е паднала много по-лека и приятна задача. Такава, с която ще се справя бързо, без много усилия и с удоволствие…“

— Ако селяните не са ни излъгали — надигна се на стремената Стефан Скелен, — то езерото трябва да се намира зад онзи хълм, в котловината.

— Натам водят и следите — потвърди Бореас Мун.

— Тогава защо стоим? — Риенс потърка измръзналото си ухо. — Да пришпорваме конете и напред!

— Не бързай — възпря го Бонхарт. — Трябва да се разделим и да обкръжим котловината. Не се знае по кой бряг е тръгнала. Ако изберем грешната посока, езерото може да ни отреже пътя към нея.

— Абсолютно правилно — подкрепи го Бореас Мун.

— Езерото е сковано в лед — подхвърли Риенс.

— Ледът може да се окаже твърде слаб за конете. Бонхарт е прав, трябва да се разделим.

Скелен бързо даде нужните заповеди. Групата, която водеха Бонхарт, Риенс и Ола Харшейм, наброяваща осем коня, тръгна по източния бряг и бързо се скри в черната гора.

— Добре — изкомандва Кукумявката. — Да тръгваме, Силифант…

В този миг съобрази, че нещо не е наред, обърна коня си, плесна го с камшика и се озова пред Йоана Селборн. Кена отстъпи с коня си назад. Лицето й беше каменно.

— Напразно, господин коронер — каза хрипливо тя. — Дори не се опитвайте. Ние няма да тръгнем. Връщаме се. Дотук бяхме.

— Ние ли? — ревна Дакре Силифант. — Кои „ние“? Това бунт ли е?

Скелен се наведе от седлото и се изплю на замръзналата земя. Зад Кена стояха Андрес Виерни и Тил Ехрад, светлокосият елф.

— Госпожо Селборн — бавно и гневно произнесе Кукумявката. — Работата не е там, че губите възможността за една многообещаваща кариера, че пропилявате шанса на живота си. Работата е там, че ще ви дадат на палача. Заедно с тези глупаци, които са ви послушали.