Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Студена тръпка премина по гърба му. Той си спомни съня от предишната нощ.

— Добре! — размърда се той. — Стига сме умували! На конете!

Бореас Мун се навеждаше от седлото и оглеждаше следите. Не беше лесно. Земята беше твърда като желязо, образуваха се твърди буци и бързо отвяваният от вятъра сняг се задържаше само в браздите и вдлъбнатините. Точно там Бореас търсеше отпечатъците от подковите на враната кобила. Изискваше се голямо внимание, за да не изгуби следите, особено сега, когато разнасящият се от сребърната кутийка глас беше спрял да дава съвети и указания.

Беше нечовешки уморен. И се тревожеше. Преследваха девойката вече почти три седмици, от самия Саовине, след клането в Дун Дара. Почти три седмици на седлата, през цялото време в преследване. Но нито враната кобила, нито яздещата я девойка губеха сили, не намаляваха темпото.

Бореас Мун оглеждаше следите.

И не спираше да си мисли за съня от последната нощ. В този сън той потъваше, давеше се във вода. Черната бездна се затвори над главата му, а той потъваше към дъното, в гърлото и дробовете му нахлуваше ледена вода. Събуди се изпотен, мокър, пламтящ — въпреки че наоколо беше кучи студ.

„Стига толкова — мислеше си той, докато се навеждаше от седлото в търсене на следи. — Време е на това да се сложи край.“

— Господарю! Чувате ли ме? Господарю?!

Ксеноглозът мълчеше като омагьосан.

Риенс енергично раздвижваше ръцете си, духаше замръзналите си пръсти. Студът хапеше врата и гърба му, кръстът го болеше и всяко по-рязко движение му напомняше за тази болка. Вече даже не му се и ругаеше.

Почти три седмици на седлата, в непрекъснато преследване. В пронизващ студ, а последните няколко дни — в пукащ студ.

А Вилгефорц мълчеше.

„Ние също мълчим и се гледаме един други като вълци!“

Риенс разтри ръцете си и си сложи ръкавиците.

„Когато Скелен ме гледа — помисли си той, — той придобива един такъв странен поглед. Нима иска да ме предаде? Нещо много бързо и твърде лесно се съгласи тогава с Вилгефорц… А този отряд, тези престъпници, са му верни, изпълняват заповедите му. Когато хванем момичето, той, без да се съобразява с уговорката, или ще я убие, или ще я отведе при своите заговорници, за да прилага в живота идиотските си идеи за демокрация и граждански права.

А може би Скелен вече се е отказал от заговора? А може би, като роден конформист и нагаждач, в този миг той си мисли, че е най-добре да достави девойката на император Емхир?

Не, Кукумявката ме гледа много странно. Както и цялата му банда. И Кена Селборн…

А Бонхарт? Бонхарт — непредсказуемият садист. Когато говори за Цири, гласът му трепери от ярост. Ако му скимне, той може или да убие девойката, или да я отвлече, за да я прати да се бие на арената. Договор с Вилгефорц ли? Пука му на него за този договор. Още повече сега, когато Вилгефорц…“

Риенс измъкна ксеноглоза от пазвата си.

— Господарю! Чувате ли ме? Аз съм, Риенс…

Приборът мълчеше. На Риенс чак му се прииска да се ядоса.

„Вилгефорц мълчи. Скелен и Бонхарт са сключили договор с него. А след някой и друг ден, щом догоним момичето, може да се окаже, че този договор не струва нищо! И тогава може да усетя ножа в гърлото си. Или да се отправя по пътя към Нилфгард като доказателство за лоялността на Кукумявката.

По дяволите!

Вилгефорц мълчи. Нищо не ме съветва. Не показва пътя. Не разсейва съмненията със своя спокоен, логичен, проникващ в дълбините на душата глас. Мълчи.

Ксеноглозът се е повредил. Може би от студа? А може…

Може би Скелен е прав? Може Вилгефорц наистина да се е захванал с нещо друго и не се интересува нито от нас, нито от нашата съдба?

По дяволите, въобще не ми мина през ума, че това може да се случи. Само ако го предполагах, въобще нямаше да се захвана като последния глупак с тази задача… Щях да отида да убия вещера. Вместо Ширу. Дявол да го вземе! Аз мръзна тук, а Ширу сигурно си седи на топличко…

Като се замисля, самият аз поисках тъкмо на мен да ми възложат Цири, а вещера — на Ширу. Сам си го изпросих.

Тогава, през септември, когато Йенефер ни падна в ръцете.“

Светът, който допреди миг представляваше нереална, мека и лепкава тъмнина, изведнъж придоби твърди повърхности и очертания. Просветля. Стана реален.

Разтърсената от конвулсии Йенефер отвори очи. Тя лежеше върху камъни, сред трупове и опушени дъски, затрупана с остатъци от такелажа на дракара „Алкионе“. Около нея се виждаха крака. Крака, обути в тежки ботуши. Един от краката я беше ритнал и я беше накарал да се освести.