Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Не се бой.

Ездачът беше момиче. Сега, когато беше свалила шала си, той видя лицето й, обезобразено от чудовищен белег. На гърба си носеше меч — над рамото й стърчеше великолепно изработената му дръжка.

— Нищо лошо няма да ти сторя — тихо каза момичето. — Просто искам да попитам за посоката.

„Как ли пък не — помисли си Госта. — Точно така. Сега, през зимата? В студа? Кой пътува съвсем сам? Само разбойниците. Или куриерите.“

— Тази местност ли се нарича Мил Трахта?

— Ами… — измънка той, гледайки в черната вода, която се плискаше в дупката. — Мил Трахта е. Само че ние я наричаме Стоезерие.

— А езерото Тарн Мира? Чувал ли си за него?

— Всички го знаят. — Той погледна изплашено към момичето. — Въпреки че тук го наричаме Бездната. Омагьосаното езеро. Страшната дълбина. Там живеят русалки. А в древните омагьосани руини живеят духове.

Той видя как блеснаха зелените й очи.

— Там има руини? А може би и кула?

— Каква ти кула? — не сдържа усмивката си той. — Камък върху камък, натъркаляни камъни, обрасли с трева. Купчина отломки…

Костурът спря да пляска, само мърдаше с хриле сред шарените си ивичести събратя. Девойката го гледаше замислено.

— Смърт върху леда — каза тя най-накрая. — В нея има нещо очарователно.

— А?

— И далеч ли е езерото с руините? Накъде трябва да тръгна?

Той й каза. Показа й. Даже й го нарисува на леда с острия ръб на секача. Тя кимаше и всичко запомняше. Кобилата на брега на езерото биеше с копита в замръзналата земя, пръхтеше и изпускаше пара от ноздрите си.

Той проследи с поглед как девойката се отдалечава по западния бряг на езерото и в галоп препуска по хребета на склона, на фона на безлистните елши и брези, към изумителната приказна гора, която студът беше украсил с глазура от скреж. Враната кобила се движеше с неописуемо изящество и грация, бързо и в същото време леко, ударите на копитата в замръзналата почва едва се чуваха; от клоните, които закачаше по пътя си, леко се сипеха сребристи снежинки. Сякаш из блестящата и застинала в студа приказна гора препускаше не обикновен, а приказен кон, кон-призрак.

А може би наистина беше призрак?

Демон на призрачен кон, демон, приел образа на девойка с огромни зелени очи и обезобразено лице?

Че кой друг, освен демон, ще пътешества през зимата? И ще пита за пътя към омагьосани руини?

Когато тя изчезна, Госта бързо събра рибарските си такъми. Прибра се през гората. Мина по обиколния път — разумът и инстинктите го предупреждаваха, че не бива да се прибира по пътеките, не трябва да се показва. Разумът и инстинктите му подсказваха, че девойката, въпреки всичко, не беше привидение, а човек. Враната кобила не беше привидение, а беше кон. А след такива, които яздят самотни из пустошта, и то през зимата, обикновено често препускат потери.

Час по-късно по пътеката прелетя и потерята — четиринайсет конници.

Риенс удари още веднъж сребърната кутия, изруга и ядосано я тресна в дъгата на седлото. Но ксеноглозът мълчеше. Като омагьосан.

— Магически боклук — студено подхвърли Бонхарт. — Като дрънкулка от панаир.

— Или просто Вилгефорц ни демонстрира своето отношение — добави Стефан Скелен.

Риенс вдигна глава и ги изгледа злобно.

— Благодарение на тази панаирджийска дрънкулка — ядно отбеляза той, — ние попаднахме на следа и повече няма да я изгубим. Благодарение на господин Вилгефорц ние знаем накъде се е запътило момичето. Знаем къде отиваме и какво трябва да направим. Според мен това е много. В сравнение с вашите действия с едномесечна давност.

— Стига празни приказки. Хей, Бореас! Какво ти казват следите?

Бореас Мун се изправи и се закашля.

— Била е тук час преди нас. Когато може, се стреми да се придвижва бързо. Но това е сложна местност. Даже със своята приказна кобила едва ли ще може да ни изпревари с повече от пет-шест мили.

— Значи все пак се придвижва между езерата — промърмори Скелен. — Вилгефорц беше прав. А аз не му вярвах…

— Нито пък аз — призна си Бонхарт. — Но само до мига, когато вчера селяните потвърдиха, че около езерото Тарн Мира наистина има някакво магическо съоръжение.

Конете пръхтяха, от ноздрите им излизаше пара. Кукумявката хвърли поглед през лявото си рамо към Йоана Селборн. От няколко дни изражението на лицето на телепатката не му харесваше. „Взех да се изнервям — помисли си той. — Това преследване измъчи всички ни и физически, и психически. Време е да приключваме. Време е!“