Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Някой се стовари с грохот на пода и по измитите борови дъски отново плисна кръв. Старецът не видя, че този път умираше Риспат ла Пойнт, когото Цири беше улучила в гърлото. Той не видя как Цири направи пирует под носовете на Фрип и Яновиц, как се плъзна край тях като сянка, като сив дим. Яновиц се обърна след нея с бързо, меко, котешко завъртане. Той беше отличен фехтовач. Уверено подпрян на десния си крак, нанесе дълъг удар, целейки се в лицето на девойката, право в отвратителния й белег. Би трябвало да я улучи.

Но не успя.

Както не успя и да се защити. Цири го съсече със замах, отблизо, с две ръце, през гърдите и корема. И веднага отскочи, завъртя се, избягвайки удара на Фрип, и удари превилия се Яновиц по врата. Той се заби с чело в пейката. Фрип прескочи пейката и трупа, и удари със замах, широко. Цири парира удара, направи полупирует и бързо го прободе отстрани в бедрото. Фрип се олюля, залитна към масата и опитвайки се да запази равновесие, инстинктивно протегна ръка напред. Когато се подпря с длан на масата, Цири с един бърз удар му отсече китката.

Фрип вдигна чуканчето, от което бликаше кръв, съсредоточено го погледна, след което се обърна към лежащата на масата ръка. И изведнъж падна — стовари се рязко по задник на пода, сякаш се беше подхлъзнал върху сапун. Така, седейки, той закрещя, след което започна да вие с див, висок, протяжен вълчи вой.

Свитият под масата, залят с чужда кръв старец няколко минути слушаше този зловещ дует — монотонно пищящото момиче и виещият диво Фрип.

Момичето млъкна първо, завършвайки писъка с нечовешки, сподавен стон. Фрип просто утихна.

— Мамо… — неочаквано проговори той съвършено ясно и трезво. — Майчице… Как така… Как… Какво ми… се случи? Какво ми… е?

— Умираш — отвърна обезобразената девойка.

Малкото останала коса по темето на стареца настръхна. За да не извика, той захапа ръкава на дрехата си с единствения си зъб.

Киприан Фрип младши издаде такъв звук, сякаш преглъща с усилие. И повече не се обади. Изобщо.

Настана пълна тишина.

— Какво направи… — прозвуча в тишината треперещият глас на кръчмаря. — Какво направи, момиче…

— Аз съм вещерка. Убивам чудовища.

— Ще ни обесят… Ще подпалят селото и кръчмата.

— Убивам чудовища — повтори тя, а в гласа й се промъкна нещо като изненада. Като съмнение. Неувереност.

Кръчмарят застена, захленчи. И заплака.

Старецът полека се измъкна изпод масата, избутвайки трупа на Деде Варгас с жестоко разсеченото му лице.

— Яздиш черна кобила… — промърмори той. — В нощ, тъмна като черно наметало… Следите си заличаваш…

Девойката се обърна и го погледна. Тя вече беше успяла да увие лицето си с шала, а над него гледаха оградените с черни кръгове демонски очи.

— Срещне ли те някой, сигурна му е смъртта — промърмори старецът. — Или самата ти си смъртта.

Девойката го гледа дълго. И напълно спокойно.

— Прав си — каза най-накрая тя.

Някъде в блатата, далеч, но много по-близо отпреди, за втори път се разнесе плачещият вой на beann’shie .

Висогота лежеше на пода, на който се беше свлякъл, когато ставаше от леглото. С изненада забеляза, че не може да стане. Сърцето му блъскаше в гърдите, пулсираше в гърлото му, задавяше го.

Той вече знаеше чия смърт предвещава нощният вик на елфическия призрак.

„Животът беше прекрасен. Въпреки всичко“ — помисли си той и прошепна:

— Богове… Не вярвам във вас… Но ако наистина съществувате…

Внезапно ужасна болка разкъса гърдите му. Някъде по пътеките, далеч, но още по-близо отпреди, beann’shie извряска диво за трети път.

— Ако съществувате — закриляйте вещерката по пътя й…

Послушничките стояха пред Върховната жрица неподвижни, напрегнати като струни, безмълвни, леко пребледнели. Те бяха готови за път. Багажът беше събран. Мъжко сиво пътно облекло, топли, но не и ограничаващи движенията кожухчета, удобни елфически обувки. Косите им бяха подстригани така, че да могат лесно да се поддържат чисти в лагерите и по време на преходите. И да не им пречат да работят. Спретнати малки вързопчета, в които имаше малко храна за из път и необходимите медицински инструменти. Останалото трябваше да им осигури армията. Армията, към която се отправяха.