Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Ставай, вещице.

Нов удар, от който я заболяха дори корените на зъбите. Тя видя наведеното над нея лице.

— Ставай, казах! На крака! Не ме ли позна?

Тя започна да мига. И го позна. Това беше онзи тип, когото веднъж беше подпалила, докато й бягаше през телепорта. Риенс.

— Ще ти го върна — обеща той. — Ще си разчистим сметките за всичко, курво! Ще ти покажа какво е това болка. С тези ръце и с тези пръсти ще ти покажа.

Тя се напрегна, сви и разтвори пръсти, готова да хвърли срещу него заклинание. И в този миг се сви на кълбо, давейки се, хриптейки и гърчейки се. Риенс се разсмя.

— Не става, а? — чу тя. — В теб не е останало и зрънце Сила! Не можеш да се мериш с Вилгефорц! Той изцеди всичко от теб, до последната капка, като млечна суроватка от извара. Няма да успееш дори…

Той не успя да довърши. Йенефер измъкна кинжала от ножницата, пристегната от вътрешната страна на бедрото й, скочи като котка и мушна наслуки. Но не улучи. Острието само одраска целта, разряза плата на панталоните. Риенс отскочи и се обърна.

В този миг върху нея се посипа град от удари и ритници. Тя започна да вие, когато един тежък ботуш я ритна ниско в корема. Магьосницата се сви и изхриптя. Вдигнаха я от земята, извиха ръцете й зад гърба и тя видя летящия към бузата й юмрук. Светът изведнъж пламна в искри, лицето й направо се взриви от болка. Болезнената вълна се спусна надолу, към корема и слабините, и краката й омекнаха като желе. Тя увисна в придържащите я ръце. Някой я хвана за косата и дръпна главата й назад. Тя получи още един удар. В очите. Отново всичко изчезна и се пръсна в ослепителен блясък.

Тя не изгуби съзнание. Усещаше всичко. Биеха я силно, жестоко, както се бие мъж. Удари, чиято цел не беше само да й донесат болка и да я пречупят, но и да избият от нея всичките й сили, цялата й воля за съпротива.

Тя с радост би изгубила съзнание, но не можеше. Чувстваше всичко.

— Достатъчно — изведнъж чу тя някакъв далечен глас, иззад завесата от болка. — Ти си се побъркал, Риенс. Да не искаш да я убиеш? Нужна ми е жива.

— Обещах й, господарю — промърмори мяркащата се пред нея сянка, която постепенно приемаше очертанията на тялото и лицето на Риенс. — Обещах да й го върна… С тези ръце…

— Не ме интересува какво си й обещал. Повтарям, че ми е нужна жива и способна на членоразделна реч.

— Котките и вещиците не могат лесно да бъдат убити — засмя се онзи, който я държеше за косата.

— Не философствай, Ширу. Казах; спрете боя. Вдигнете я. Как се чувстваш, Йенефер?

Магьосницата изплю кръв и вдигна подпухналото си лице. В първия момент не го позна. На лицето му имаше нещо като маска, покриваща цялата лява част на главата му. Но тя знаеше кой е той.

— Върви по дяволите, Вилгефорц — с усилие продума тя, внимателно докосвайки с език предните си зъби и смазаните устни.

— Как ти се стори заклинанието ми? Хареса ли ти как те вдигнах от морето заедно с лодката? Хареса ли ти полетът? С какви заклинания се защити, че успя да оцелееш при падането?

— Върви по дяволите!

— Откъснете й звездата. И я отнесете в лабораторията. Не губете време.

Влачеха я, дърпаха я, на моменти я носеха. Камениста равнина, а на нея — останките от „Алкионе“. И безброй други останки — стърчащите ребра на шпангоутите наподобяваха скелети на морски чудовища. „Крах беше прав — помисли си тя. — Корабите, изчезнали безследно в падината Седна, не са жертва на природни бедствия. О, богове… Павета и Дуни…“

Над равнината, в далечината, планински върхове се врязваха в облачното небе.

После имаше стени, врата, коридори, паркет, стълба. Всичко изглеждаше странно, неестествено голямо… и твърде бедно на детайли, за да може тя да разбере къде се намира, къде е попаднала, къде я е пренесло заклинанието. Лицето й беше подпухнало, което допълнително затрудняваше разглеждането. Единственият източник на информация оставаше обонянието — тя веднага усети миризмата на формалин, етер, спирт. И магия. Миризма на лаборатория.

Грубо я стовариха върху някакъв метален стол, закопчаха китките и глезените й с метални скоби. Преди металните челюсти на захващача да се прилепят към слепоочията и да обездвижат главата й, тя успя да огледа просторната, ярко осветена зала. Видя още един стол върху каменен подиум, със странна стоманена конструкция.

— Правилно — чу се гласът на изправения отзад Вилгефорц. — Това столче е за твоята Цири. Отдавна я чака, няма търпение да я дочака. Аз също.

Чуваше го отблизо, почти усещаше дъха му. Той вкара игли в кожата на главата й, прикрепи нещо към ушните й раковини. След това застана пред нея и свали маската си. Йенефер неволно ахна.