Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Това е южният край — каза Бонхарт. — Ако магьосникът не е объркал нещо, вълшебната кула се намира в северния край. Гледай за следи, Бореас. Ако изгубим следите, езерото ще ни отдели от нея.

— Следите са ясни! — извика отдолу Бореас Мун. — И пресни. Водят към езерото!

— Напред! — Скелен удържа дърпащия се от стръмнината сивушко. — Надолу!

Спускаха се внимателно по склона, сдържайки пръхтящите коне. Промъкнаха се през черните, голи, заледени храсталаци, които затваряха достъпа до брега.

Дорестият кон на Бонхарт внимателно стъпи на леда, трошейки стърчащите като от стъклена плоча сухи тръстики. Ледът запука, под копитата се разбягаха в различни посоки дългите линии на пукнатини.

— Назад! — Бонхарт дръпна поводите и върна коня към брега. — Слизайте от конете! Ледът е тънък.

— Само край брега, при тръстиките — прецени Дакре Силифант, удряйки по ледената черупка с тока на обувката си. — Но дори и тук е цал и половина. Ще издържи конете, няма защо да се страхуваме…

Прекъсна го ругатнята на Скелен. Конят му зацвили, приседна на задницата си, краката му се раздалечиха. Скелен го срита с шпорите си, отново изруга, а този път ругатнята му беше придружена от хрущенето на трошащия се лед. Сивушкото заудря с предните си копита, а задните конвулсивно ритаха в дупката, трошейки леда и разбивайки на пяна бликналата отгоре тъмна вода. Кукумявката скочи от седлото, дръпна поводите, но се подхлъзна и падна по гръб, като едва не попадна под копитата на собствения си кон. Двамата гемерийци, също слезли от конете си, му помогнаха да се изправи. Ола Харшейм и Берт Бригден изтеглиха цвилещия кон на брега.

— Слизайте от конете, момчета — повтори Бонхарт, втренчен в гъстата мъгла, покриваща езерото. — Няма защо да рискуваме. Ще догоним момичето пеша. Тя също е слязла, също върви пеша.

— Абсолютно вярно — потвърди Бореас Мун, сочейки към езерото. — Това се вижда.

Точно до брега, под елшовите клони, леденото покривало беше гладко и полупрозрачно като тъмното стъкло на бутилка, а под него се виждаха тръстиката и станалите кафяви водорасли. По-нататък, при разлива, ледът беше покрит с тънък пласт мокър сняг. А върху снега, докъдето мъглата позволяваше да стигнат погледите им, тъмнееха следи от стъпки.

— Пипнахме я! — разпалено викна Риенс, мятайки поводите върху един клон. — Не е чак толкова хитра, колкото ни се струваше! Тръгнала е по леда, насред езерото. Ако беше избрала някой от бреговете или гората, трудно щяхме да я догоним!

— Насред езерото… — замислено повтори Бонхарт. — Точно оттам минава най-краткият и най-пряк път до онази магическа кула, за която говореше Вилгефорц. И тя го знае. Мун, с колко ни е изпреварила?

Бореас Мун, който вече беше навлязъл в езерото, се наведе ниско над следите от ботуши. Вгледа се в тях.

— Не повече от половин час. Затопля се, а следите не са размити, вижда се всеки пирон в тока.

— Езерото — промърмори Бонхарт, напразно опитвайки се да пробие с поглед мъглата — се простира на повече от пет мили на север. Така каза Вилгефорц. Ако момичето има преднина от половин час, значи тя е на около половин миля пред нас.

— На този хлъзгав лед? — поклати глава Мун. — И толкова няма. Шест-седем стаяния, не повече.

— Още по-добре. Напред!

— Напред — повтори Кукумявката. — На леда и напред, бързо!

Вървяха, дишайки тежко. Близостта на жертвата им ги ободряваше, възбуждаше, изпълваше ги с еуфория като наркотик.

— Няма да ни избяга!

— Само да не изгубим следите…

— И само да не ни надхитри в мъглата… Бяла като мляко… На двайсет крачки нищо не се вижда, мамка му…

— Размърдайте си краката — измърмори Риенс. — По-бързо, по-бързо! Докато върху леда има сняг, да вървим по следите й…

— Следите са съвсем пресни — неочаквано избоботи Бореас Мун, след като спря и се наведе. — Съвсем пресни… Всеки пирон се е отпечатал… Тя е пред нас… Съвсем близко! Защо тогава още не я виждаме?!

— И защо не я чуваме?! — замисли се Ола Харшейм. — Нашите стъпки отекват по леда, снегът скърца! Защо тогава не я чуваме?

— Защото много приказвате — рязко ги отряза Риенс. — Напред, марш!

Бореас Мун свали шапката си и избърса потното си чело.

— Тя е тук, в мъглата — тихо каза той. — Някъде тук, в мъглата… Но не се вижда къде… Не се вижда откъде ще удари… Както там… В Дун Дара… В нощта на Саовине…

Той се зае с трепереща ръка да вади меча от ножницата си. Кукумявката скочи към него, хвана го за раменете и го разтърси.