Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Тя докопа… Стигварт — изпъшка той, изправяйки се с усилие. — Закла го… докато прелиташе наблизо… Толкова бързо… че едва я зърнах… Магьосница…

Скелен изруга. Силифант и Мун, и двамата с мечове в ръце, се въртяха, взирайки се в мъглата.

Скръц. Скръц. Скръц. Бързо. Ритмично. И все по-близо. Все по-близо…

— Откъде? — изкрещя Бореас Мун, обръщайки се на другата страна, хванал меча си с две ръце. — Откъде?

— Тихо! — извика Кукумявката, държейки орион във вдигнатата си ръка. — Като че ли е отдясно! Да, отдясно! Идва отдясно! Внимание!

Вървящият в десния им фланг гемериец изведнъж изруга, обърна се и се втурна на сляпо в мъглата, шляпайки в топящия се лед. Но не можа да избяга далеч. Дори не успя да се скрие от погледа им. Те чуха рязкото скърцане на кънки, забелязаха неясна, подвижна сянка. И блясък на меч. Гемериецът нададе вой. Те го видяха да пада, видяха широкото ветрило от кръв върху леда. Раненият се мяташе, извиваше се, крещеше, виеше, после утихна и замря.

Но докато виеше, той заглушаваше скърцането на кънките. Те не очакваха, че момичето ще успее толкова бързо да смени посоката.

Тя влетя между тях, точно по средата. Съсече Ола Харшейм в движение, ниско, под коляното, и той се прекърши като сгъваемо ножче. Тя се завъртя в пирует, засипвайки Бореас Мун с дъжд от ледени парченца. Скелен отскочи, подхлъзна се и се хвана за ръкава на Риенс. И двамата паднаха. Кънките заскърцаха съвсем близо до тях, острите студени парченца ги хапеха по лицата. Единият от гемерийците изкрещя, а викът му рязко премина в диво хълцане. Кукумявката знаеше какво се беше случило. Той беше чувал много хора, на които са им прерязани гърлата.

Ола Харшейм викаше и се гърчеше върху леда.

Скръц. Скръц. Скръц.

Тишина.

— Господин Скелен — изпъшка Дакре Силифант. — В теб ни е надеждата… Спаси ни… Не ни оставяй…

— Крака ми отсече, курва-а-а! — виеше Ола Харшейм. — Помогнете ми, мамка ви! Помогнете ми да стана-а-а!

— Бонхарт! — закрещя в мъглата Скелен. — Бонхарт! Помощ! Къде си, кучи сине! Бонха-а-арт!

— Тя ни обикаля — изпъшка Бореас Мун, като се въртеше и се ослушваше. — Обикаля ни в мъглата… Не се знае откъде ще удари… Смърт! Това момиче е самата смърт! Всички ще загинем тук! Ще бъде клане, същото като в Дун Дара в нощта на Саовине…

— Дръжте се накуп — простена Скелен. — Стойте в група, тя напада онези, които са сами… Щом видите, че приближава, не изпадайте в паника… Хвърляйте й в краката мечове, колани, торби… Каквото ви падне, само да я…

Той не довърши. Този път дори не чуха скърцането на кънките. Дакре Силифант и Риенс спасиха живота си, падайки на леда. Бореас Мун успя да отскочи, подхлъзна се, падна, преобърна Берт Бригден. Когато момичето профуча край тях, Скелен замахна и хвърли ориона. И улучи. Но не този, в когото се целеше. Ола Харшейм, който тъкмо беше успял да се изправи, рухна в конвулсии на окървавения лед, широко отворените му очи сякаш се бяха събрали върху стоманената звезда, която стърчеше от основата на носа му.

Последният от гемерийците хвърли меча си и започна кротко, откъслечно да хълца. Скелен дотича до него и с всички сили го зашлеви през лицето.

— Вземи се в ръце! — закрещя той. — Вземи се в ръце, момко! Това е само едно момиче! Едно момиче!

— Също като в Дун Дара, в нощта на Саовине — тихо каза Бореас Мун. — Вече няма да си тръгнем от този лед, от това езеро. Слушайте! Слушайте! И ще чуете как се приближава смъртта!

Скелен вдигна меча на гемериеца и се опита да пъхне оръжието в ръцете на хълцащия мъж, но напразно. Потръпващият в конвулсии гемериец го гледаше с невиждащ поглед. Кукумявката хвърли меча и скочи към Риенс.

— Направи нещо, магьоснико! — изрева той, като го хвана за ръката. Ужасът удвои силите му и Риенс, въпреки че беше по-висок, по-тежък и по-едър, се загърчи в хватката на Кукумявката като парцалена кукла. — Направи нещо! Призови своя могъщ Вилгефорц! Или сам направи някаква магия! Прави магии, заклинания, призови духове и демони! Направи нещо, нещастнико! Направи нещо, преди гадината да е избила всички ни!

Ехото от крясъка му отекна по обраслите с дървета склонове. Преди още да затихне, кънките заскърцаха. Хълцащият гемериец падна на колене и покри лицето си с ръце. Берт Бригден нададе вой, хвърли меча си и хукна да бяга. Подхлъзна се, преметна се и известно време пълзя на четири крака като куче.

— Хайде, Риенс!

Магьосникът изруга и вдигна ръка. Докато произнасяше заклинанието, ръката му трепереше, гласът му — също. Но се получи. Макар и не така, както му се искаше.