Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Но Бонхарт знаеше, че момичето е там.

Усещаше го.

Дълбоко под леда пасаж ивичести костури с интерес съпроводиха до дъното на езерото проблясващата сребърна кутийка, която се беше изплъзнала от джоба на плаващия в бездната труп. Преди кутийката да падне на дъното и да вдигне облаче кал, най-смелите костури се опитаха да я докоснат с муцунки. Но веднага отскочиха, изплашени.

Кутийката излъчваше странни, плашещи вълни.

— Риенс? Чуваш ли ме? Какво става? Защо вече два дни не отговаряте? Докладвай! Какво стана с момичето? Не трябва да я пускате да влезе в Кулата на лястовицата… Риенс! Обади се, дявол да те вземе! Риенс!

Риенс, естествено, не можеше да отговори.

Наклонът свърши, брегът стана равен. „Краят на езерото — помисли си Бонхарт, — накрая съм вече. Изпреварих момичето. Къде е тя? И къде е тази проклета кула?“

Завесата от мъгла внезапно се разкъса и се вдигна. И тогава той я видя. Тя яздеше точно пред него на враната си кобила. „Магьосница — помисли си той, — говори с животното си. Изпратила я е на края на езерото и е заповядала да я чака там.

Но нищо няма да й помогне.

Трябва да я убия. Нека се продъни в ада Вилгефорц. Трябва да я убия. Първо ще я оставя да моли за пощада, за живота си… А след това ще я убия.“

Той извика, пришпори коня си и препусна в галоп.

И изведнъж разбра, че е изгубил. Въпреки всичко тя го беше измамила.

Разделяше ги не повече от половин стаяние — но по тънкия лед. Тя се намираше от другата страна на езерото. На всичко отгоре леденият полумесец сега се извиваше в противоположна посока — момичето, което яздеше по тетивата на лъка, се намираше по-близо до края на езерото.

Бонхарт изруга, дръпна поводите и подкара коня към леда.

— Давай, Келпи!

Копитата на враната кобила трошаха замръзналата земя.

Цири се беше залепила за шията на коня. Видът на преследващия я Бонхарт я изпълваше с ужас. Тя се страхуваше от този човек. Дори само при мисълта за съпротива една невидима ръка сякаш я стискаше за стомаха.

Не, не можеше да се бори с него. Все още не.

Кулата. Можеше да я спаси само кулата. И порталът. Също както на Танед, когато магьосникът Вилгефорц я беше настигнал и протягаше ръка към нея…

Единственото й спасение беше Кулата на лястовицата.

Мъглата се разтвори.

Цири дръпна поводите, усещайки как изведнъж я залива гореща вълна. Тя не вярваше на очите си. На онова, което виждаше пред себе си.

Бонхарт също го видя. И изкрещя тържествуващо.

На края на езерото нямаше кула. Нямаше дори развалини, просто нямаше нищо. Само едва забележим, едва различим хълм, който беше покрит със замръзнала трева и купчина камъни.

— Ето я, твоята кула! — изрева той. — Ето я твоята вълшебна кула! Ето го твоето спасение! Купчина камъни!

Струваше му се, че момичето не чува и не вижда. Тя приближи кобилата до хълма, към каменния насип. Вдигна ръце нагоре, сякаш проклинаше небето за всичко, което е намерила тук.

— Нали ти казвах — крещеше Бонхарт, пришпорвайки дорестия кон, — че си моя! Че ще направя с теб каквото поискам! И никой няма да ми попречи! Нито хора, нито богове, нито дяволи, нито демони! Нито вълшебни кули! Ти си моя, вещерке!

Подковите на дорестия кон зачаткаха по ледената повърхност.

Мъглата изведнъж започна да се вдига на кълба, забушува под поривите на вятъра, появил се неясно откъде. Дорестият кон зацвили и затанцува, оголил зъби. Бонхарт залитна назад и опъна поводите с всичка сила, защото конят направо побесня, мяташе глава, тропаше, пързаляше се по леда.

Между тях и брега, на който стоеше Цири, върху леда танцуваше снежнобял еднорог, изправяше се на задните си крака, заемайки позата, позната от гербовете върху щитовете.

— На мен тия номера не ми минават! — изкрещя ловецът, сдържайки коня си. — С магии няма да ме уплашиш! Ще те догоня, Цирила! И този път ще те убия! Вещерке! Ти си моя!

Мъглата отново започна да се кълби. Закипя, приемайки странни очертания. Те ставаха все по-отчетливи. Ездачи! Кошмарните фигури на призрачните ездачи.

Бонхарт ококори очи.

Върху скелетите на коне седяха скелети на ездачи, облечени в ръждясали ризници и брони, с остатъци от наметала, очукани и потрошени шлемове с биволски рога, с останки от щраусови и паунови пера. Очите на привиденията иззад забралата светеха със синкав пламък. Плющяха разкъсаните знамена.

Начело на демоническата кавалкада летеше въоръжен призрак с корона на черепа и с нагръдник, който се триеше в ръждивата ризница.