Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Махай се! — разнесе се глас в главата на Бонхарт. — Махай се оттук, смъртни! Тя не е твоя! Тя е наша! Махай се!

Едно не можеше да се отрече на Бонхарт: той беше храбър. Той не се изплаши от призраците. Преодоля страха, не се паникьоса.

Но конят му не беше толкова смел.

Дорестият жребец се изправи на задните си крака, затанцува като балерина, диво зацвили и скочи напред. Ледът се пропука с ужасяващо скърцане под ударите на копитата му, плочите се изправиха отвесно, бликна вода. Жребецът издаде писклив звук, удари с копита по ръба на ледения блок и го счупи. Бонхарт извади крака от стремената и скочи върху леда.

Твърде късно.

Водата се затвори над главата му. В ушите се чу звън, който отекна като в камбанария. Дробовете му щяха всеки момент да се пръснат.

Провървя му. Пляскащите му във водата крака стъпиха върху нещо — най-вероятно върху потъващия към дъното кон. Той се оттласна, изскочи над водата, плюейки и пръхтейки. Хвана се за ръба на твърдата ледена покривка. Без да се поддава на паниката, извади ножа си, заби го в леда и се издърпа навън. Лежеше, дишайки тежко, а от него се стичаше вода.

Езерото, ледът, заснежените склонове, белият блестящ елшак — всичко изведнъж беше залято от неестествена мъртвешка светлина.

Бонхарт с огромно усилие се надигна на колене.

Тъмносиньото небе над хоризонта пламна с ослепителна корона, превърна се в блестящ купол, от който изведнъж израснаха огнени стълбове и спирали, спуснаха се танцуващи колони и вихри от светлина. На небосклона увиснаха преливащи се, подвижни, бързо променящи формата си ленти и платнища.

Бонхарт захриптя. Струваше му се, че някой е увил около гърлото му стоманената тел на гарота.

Там, където допреди малко се намираха само един гол хълм и купчина камъни, се издигаше кула.

Величествена, със заострени сводове, изящна, черна, гладка, блестяща, сякаш изсечена от един цял базалтов блок. В безбройните й прозорци блещукаше огън, а по зъбчатите й кули гореше aurora borealis .

Той видя девойката, която се беше обърнала към него. Видя горящите й очи и уродливия белег, пресичащ бузата й. Видя как момичето пришпори враната кобила, бързайки да влезе в черната празнота под каменния свод на входа.

Видя я как изчезва.

Aurora borealis изригна в ослепителни огнени вихрушки.

Когато Бонхарт отново започна да вижда, кулата вече я нямаше. На брега бяха покритият със сняг хълм, купчината камъни, изсъхналата черна трева.

Застанал на четири крака в локвата от стичаща се вода, ловецът на глави закрещя страшно. Страшно и диво. Вдигнал ръце към небето, на колене, той крещеше, виеше, богохулстваше и проклинаше — хора, богове, демони.

Ехото от виковете му се търкаляше по обраслите с елши склонове, носеше се по замръзналото огледало на езерото Тарн Мира.

Онова, което тя видя във вътрешността на кулата, в първия момент й напомни за Каер Морхен — същия дълъг коридор зад аркадите, същото безкрайно пространство с губещи се в далечината колони или скулптури. Беше неясно как тази бездна е успяла да се смали в стройния обелиск на кулата. Но Цири знаеше, че е безсмислено да се опитва да анализира — та нали кулата беше изникнала от нищото, беше се издигнала там, където по-рано я нямаше. В такава кула би могло да има всичко и тя не би трябвало да се изненадва от нищо. Цири се огледа, въпреки че не вярваше, че Бонхарт ще се осмели да влезе след нея. Но предпочиташе да се увери.

Аркадата, през която беше влязла, сияеше с неестествена светлина.

Копитата на Келпи звънтяха по пода, а под тях нещо хрущеше. Черепи, пищяли, ребра, бедрени и тазови кости. Тя вървеше из гигантска гробница. „Каер Морхен — спомни си тя. — Мъртвите трябва да се предадат на земята… Колко отдавна беше това… Тогава Още вярвах в такива неща… Във величието на смъртта, в почитта към мъртвите… А смъртта си е просто смърт. И мъртвият си е просто един студен труп. Няма никакво значение къде лежи, къде костите му се превръщат в прах.“

Тя навлезе в мрака под аркадите, между колоните и статуите. Мракът се закълби като пушек, слухът й се изпълни с настойчив шепот, въздишки, тихи стенания. Пред нея изведнъж блесна светлина, разтвориха се гигантски врати. Те се отваряха една след друга. Вратите. Безкрайното множество от врати с тежки крила безшумно се отваряха пред нея.

Келпи вървеше, а подковите й звънтяха по каменния под.

Геометрията на обкръжаващите я стени, арки и колони се наруши толкова рязко и внезапно, че Цири усети как й се завива свят. Стори й се, че се намира във вътрешността на някакъв невероятен многостенен блок, някакъв гигантски октоедър.