Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Бликналата от пръстите му тънка огнена мълния проряза леда. Ледената плоча се напука. Но не на ширина, както би трябвало, за да препречи пътя на приближаващата се девойка. Пропука се на дължина. Със силно хрущене ледената черупка се разцепи; бликна и се разпени черна вода, бързо разширяващият се процеп се устреми към гледащия го тъпо Дакре Силифант.

— Бягайте! — нададе вид Скелен. — Бягайте-е-е!

Но беше твърде късно. Процепът премина между краката на Силифант и рязко се разшири, ледът се натроши като стъкло, образувайки големи парчета. Дакре изгуби равновесие, водата приглуши крясъка му. Бореас Мун падна в образувалата се дупка, пълзящият на четири крака гемериец също изчезна под водата, изчезна и трупът на Ола Харшейм. Подир него в черната глъбина падна Риенс, а веднага след него и Скелен, който в последния момент успя да се залови за края на леда… А момичето със засилка прелетя над образувалата се дупка и се озова от другата й страна, разпръсквайки топящия се лед, след което бързо се понесе след бягащия Бригден. След секунда до ушите на висящия на ръба на разлома Скелен долетя див, квичащ писък.

Беше го настигнала.

— Господине… — простена Бореас Мун, който по някакъв начин беше успял да изпълзи на леда. — Подайте ми ръка… Господин коронер…

Изтеглилият се от водата Скелен посиня. Тресеше го. Опитващият се да излезе Силифант отчупи ръба на ледената плоча. Дакре отново потъна под водата. Но почти веднага изскочи на повърхността, кашляйки и плюейки, и с нечовешки усилия се добра до леда. Изпълзя върху него и падна, останал съвсем без сили. Около него се образува локва.

Бореас стенеше, затворил очи. Скелен трепереше.

— Спасете… Мун… Помогнете…

На края на леденото поле, потопен до слабините, висеше Риенс. Мокрите коси прилепваха към черепа му. Зъбите му тракаха като кастанети.

Кънките заскърцаха. Бореас не помръдна. Чакаше. Скелен трепереше.

Тя се приближаваше. Бавно. От меча й течеше кръв и бележеше леда с пунктир. Бореас преглътна. Въпреки че беше просмукан до кости с ледена вода, изведнъж му стана ужасно горещо.

Но момичето не гледаше него. Тя гледаше Риенс, който напразно се опитваше да се измъкне върху леда.

— Помогни ми… — Риенс успя да надмогне тракането на зъбите си. — Спаси…

Момичето намали, завъртайки се на кънките с грацията на танцьорка. Спря с леко разкрачени крака, държейки меча си ниско, до бедрото.

— Спаси ме — заскимтя Риенс, впивайки в леда вкочанелите си пръсти. — Спаси… ще ти кажа… къде се намира Йенефер… Кълна се.

Момичето бавно свали шала от лицето си. И се усмихна. Бореас Мун видя зловещия белег и с усилие сдържа вика си.

— Риенс — каза Цири, без да спира да се усмихва. — Та нали ти се канеше да ме научиш какво е болка. Помниш ли? Ето с тези ръце. Ето с тези пръсти. С тези. С пръстите, с които си се вкопчил в леда.

Риенс отговори нещо. Бореас не разбра какво, защото зъбите на магьосника тракаха силно, затруднявайки речта му. Цири се завъртя с кънките си и вдигна ръката с меча. Бореас стисна зъби, уверен, че тя ще посече Риенс, но момичето само се подготвяше за бяг. За огромно изумление на следотърсача, тя се отдалечи, размахвайки рязко ръцете си. Изчезна в мъглата, след миг утихна и ритмичното поскърцване на кънките.

— Мун… И-и-изз… ва-а-ади… ме-е-е… — изрева Риенс, притискайки брадичка към леда. Той извади и двете си ръце, опитвайки се да се вкопчи с нокти в леда, но всичките му нокти вече бяха счупени. Разпери пръсти, опитвайки се да се захване за окървавения лед с дланите и с възглавничките на пръстите си. Бореас Мун го гледаше и започваше да усеща увереност, ужасяваща увереност…

Чуха скърцането на кънките в последния момент. Момичето се приближаваше с невероятна бързина, направо се размиваше пред погледите им. Движеше се по самия край на леда, до пукнатината…

Риенс изкрещя. И се задави с плътната, оловносива вода.

И изчезна.

На леда, точно върху равните следи от кънките, остана кръв. И пръсти. Осем пръста.

Бореас Мун изповръща вътрешностите си върху леда.

Бонхарт препускаше в галоп по ръба на склона край езерото, препускаше като обезумял, без да мисли за това, че конят всеки момент може да счупи краката си върху покритите с тънък слой сняг клисури. Заскрежените клонки на елшите го удряха по лицето, по ръцете, пълнеха врата му с леден прах.

Езерото не се виждаше — цялата котловина беше покрита с плътна бяла мъгла, като кипящ магьоснически котел.