Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Както виждаш, Цири, озовали сме се в абсолютно една и съща ситуация.

— Какво е това етика? Знаех, но съм забравила.

— Наука за морала. За правилата на поведение на порядъчния, благородния, добрия и честния. За висините на доброто, до които справедливостта и етичността въздигат човека. И за бездните на злото, в които непорядъчността и липсата на морал низвергват човека…

— Висините на доброто! — изсумтя Цири. — Справедливост! Морал! Не ме разсмивай, че ще ми се отвори раната. Провървяло ти е, че не са те преследвали, че не са изпратили подир теб ловци на глави, такива като… Бонхарт. Тогава щеше да се научиш какво е това бездни на злото. Етика? Нищо не струва твоята етика, Висогота от Корво. На дъното не пропадат злите и непорядъчните. О, не! Точно тези, които са зли, но решителни, изпращат там онези, които са морални, честни и благородни, но плахи, колебаещи се и изпълнени със скрупули.

— Благодаря за поучението — подигра й се Висогота. — Сигурен съм, че човек дори и да е живял цял век, никога не е късно да научи нещо ново. Наистина, винаги си струва да послушаш зрелите и опитни хора.

— Шегувай се ти, шегувай се — тръсна глава Цири. — Докато можеш. Защото сега е мой ред, сега аз ще те позабавлявам с разказа си. Ще ти разправя какво се е случило с мен. А когато свърша, ще видим дали ще ти е до шеги.

Ако този ден в здрача някой се беше добрал до къщурката с порутена стряха и беше погледнал в процепите между капаците на прозорците, щеше да види в оскъдно осветената стая белобрад старец, съсредоточено слушащ разказа на девойка с пепеляви коси, седнала на един пън до огнището. Той би забелязал, че девойката говори бавно, сякаш търси подходящите думи с усилие; че нервно потърква обезобразената си от отвратителен белег буза и редува с дълги минути мълчание разказа си за своята съдба. Разказ за знанията, които е получила и които — всичките до едно — са се оказали лъжливи и объркани. За обещанията, които са й давали и които не са били спазени. Разказ за това как предопределението, в което е била заставена да вярва, я е измамило и я е лишило от наследството й. За това как всеки път, когато вече е започвала да вярва, върху нея са се стоварвали страдание, болка, несправедливост и унижение. За това как онези, които е обичала и на които е вярвала, са я предали, не са й се притекли на помощ, когато е страдала, когато са я заплашвали позор, мъчения и смърт. Разказ за идеалите, които е била длъжна да следва, но които са я подвели, предали и изоставили точно когато са й били особено нужни, доказвайки по този начин колко нищожна е била стойността им. Разказ за това как най-накрая е получила помощ, приятелство и любов от онези, от които не би трябвало да търси нито помощ, нито приятелство. Да не говорим за любов.

Но никой не би могъл да види това, още по-малко пък — да го чуе. Къщурката с порутена и обрасла с мъх стряха беше добре скрита сред мъгла в блатата, в които никой не се осмеляваше да навлезе.

Западният вятър носеше със себе си нощна буря.

Тъмновиолетовото небе бе пресечено от линията на светкавица, експлодира протяжен гръм. Внезапен дъжд удари прашните пътища с капки, гъсти като масло, забарабани по покривите, размаза прахта по прозорците. Но силният вятър бързо прогони пороя, прогони бурята някъде далеч, отвъд пламтящия от светкавиците хоризонт.

И тогава се разлаяха кучета. Зазвънтяха копита, задрънча оръжие. Диви крясъци и свистене изправиха косите на пробудилите се селяни, които в паника започнаха да скачат от леглата си и да подпират с копия вратите и капаците на прозорците. Изпотените ръце стискаха брадви и вили. Стискаха ги здраво. Но безполезно.

Ужас, ужас се носи през селото. Преследвани или преследвачи? Обезумели и ожесточени от ярост или от страх? Ще профучат ли, без да спират конете? Или нощта всеки момент ще се освети от блясъка на пламтящи покриви?