Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Тихо, тихо, деца…

Мамо, това демони ли са? Това Дивия лов ли е? Кошмари, дошли от ада? Мамо, мамо!

Тихо, тихо, деца! Това не са демони, не са дяволи…

По-лошо.

Това са хора.

Кучетата лаеха. Вятърът виеше. Конете цвилеха, подковите звънтяха. През селото и през нощта се носеше безчинстващ отряд.

Хотспорн излетя на хълма, задържа коня и го обърна. Беше внимателен и предпазлив, не обичаше да рискува, още повече че предпазливостта не струваше нищо. Не бързаше да се спуска долу, при реката, при пощенската станция. Предпочиташе преди това да се огледа добре.

Пред станцията нямаше нито коне, нито впрягове, а само едно фургонче с впрегнати в него две мулета. На платнището имаше надпис, който Хотспорн не можеше да прочете отдалеч. Но той не надушваше опасност. А Хотспорн определено усещаше опасностите. Беше професионалист.

Спусна се на обраслия с храсталаци и върби бряг, решително вкара коня в реката, премина в галоп през плискащата се вода. Гмуркащите се край брега патици се разпръснаха с гръмко крякане.

Хотспорн пришпори коня и влезе в двора на станцията през разбитата ограда. Сега вече можеше да се разчете надписът на платнището на фургона: „Маестро Алмавера, специалист по татуировките“. Всяка от думите беше изписана с различен цвят и започваше с твърде голяма, изящно изрисувана буква. А на корпуса на фургона, над предното колело, се виждаше изрисувана малка пурпурна раздвоена стрела.

— Скачай от коня! — разнесе се иззад гърба му. — На земята, по-бързо! И ръцете по-далеч от дръжката на меча!

Приближиха се и беззвучно го обкръжиха: отдясно Асе, с черна кожена куртка, обшита със сребро, отляво — Фалка, със зелен велурен кафтан и шапка с пера. Хотспорн свали качулката, която закриваше лицето му.

— Ха! — Асе отпусна меча. — Това сте вие, Хотспорн. Щях да ви позная, но този вран кон ме заблуди.

— Но кобилката е прекрасна! — изрече възхитено Фалка, килвайки шапката си към ухото. — Черна е и блести като въглен, няма нито един по-светъл косъм. И колко е стройна! Красавица!

— Аха, дадох за нея почти сто флорена — усмихна се небрежно Хотспорн. — Къде е Гиселхер? Вътре?

Асе кимна. Фалка, която гледаше кобилата като омагьосана, я потупа по шията и погледна Хотспорн с големите си зелени очи.

— Когато бягаше през водата — каза тя, — беше като истинско келпи! Ако беше излязла от морето, а не от река, не бих повярвала, че не е истинско келпи!

— А вие, Фалка, виждали ли сте някога истинско келпи?

— На картинка. — Момичето изведнъж се изчерви. — Стига сме бъбрили. Да влезем. Гиселхер чака.

При прозореца, през който влизаше някаква светлина, беше сложена маса. На масата, облегната на лактите си, лежеше Мистле, която не носеше надолу от кръста нищо, освен черни чорапи. Между непристойно разтворените й крака клечеше слаб и дългокос тип с червеникавокафява престилка. Това не можеше да е друг освен маестро Алмавера, специалистът по татуировки, тъй като точно в момента изографисваше върху бедрото на Мистле цветна картинка.

— Приближи се, Хотспорн — повика го Гиселхер от по-далечната маса, на която седеше заедно с Искра, Кайли и Реф. Последните двама, подобно на Асе, също бяха облечени с кафтани от черна телешка кожа, осеяни с катарами, гвоздеи, вериги и други интересни украшения от сребро. „Някой занаятчия здравата е заработил“ — помисли си Хотспорн. Когато на Плъховете им се приискаше да се понагиздят, плащаха на шивачите, обущарите и седларите наистина по кралски. Естествено, те също така никога не пропускаха случая просто да отнемат от нападнатите хора дрехи или скъпоценности, които им хванат окото.

— Виждам, че си намерил съобщението ни в руините на старата станция? — провлачи Гиселхер. — Ха, защо изобщо те питам, ако не беше така, нямаше да си тук. Трябва да призная, че дойде бързо.

— Защото кобилата е прекрасна — вметна Фалка. — Обзалагам се, че е и бърза!

— Намерих съобщението ви. — Хотспорн не откъсваше поглед от Гиселхер. — А моето? Достигна ли до вас?

— Достигна… — кимна главатарят на Плъховете. — Но… накратко казано… Тогава нямахме време. А после се напихме и се наложи да поотпочинем. А след това се получи така, че пътят ни беше в друга посока.

„Проклети гадини“ — помисли си Хотспорн.

— Накратко казано, не си изпълнил поръчението?

— Аха, не съм. Извинявай, Хотспорн. Нямаше как… Но следващия път — хо, хо! Непременно!

— Непременно! — потвърди на висок глас Кайли, макар че никой не го беше молил за това.