Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Колко вярно твърдение. — Старецът хвърли поредната кожа върху съответната купчина. — И колко безмилостно ни води към заключението, че ние, Цири, не знаем нищо един за друг. Знаем се само външно, а външността е измамна.

Той изчака малко, но Цири не бързаше да отговаря.

— Макар и двамата да успяхме да направим нещо като малко разследване, все така не знаем нищо един за друг. Аз не знам каква си ти, ти не знаеш какъв съм аз…

Този път той нарочно изчака повече. Тя го гледаше, а в очите й се беше затаил въпросът, който той очакваше. Погледът й проблесна странно, когато тя попита:

— Кой ще започне пръв?

Ако в здрача някой се беше промъкнал към къщурката с порутена и обрасла с мъх стряха, ако беше погледнал вътре, в светлината на пламъка и жарта от огнището, щеше да види белобрад старец, наведен над купчина кожи. Би видял също и девойка с пепеляви коси и отвратителен белег върху бузата, който изобщо не си подхожда с огромните като на дете зелени очи.

Но никой не можеше да види това. Колибата се намираше насред тръстиките, в тресавище, в което никой не се осмеляваше да навлезе.

— Казвам се Висогота от Корво. Бях лекар, хирург. И алхимик. Бях изследовател, историк, философ, етик. Бях професор в Оксенфуртската академия. Наложи ми се да бягам оттам след публикуването на един труд, който сметнаха за безбожен, а тогава, преди петдесет години, такива неща се наказваха със смърт. Наложи ми се да емигрирам. Жена ми не искаше да емигрира и ме напусна. Спрях се далеч на юг, в Нилфгардската империя. Започнах да преподавам етика в Имперската академия в Кастел Граупиан и работих там почти десет години. Но бях принуден да избягам и оттам, след като публикувах един трактат… Между другото, този труд разглеждаше проблема за тоталитарната власт и престъпния характер на завоевателните войни, но официално ме обвиниха в метафизичен мистицизъм и клерикална схизма. Сметнаха, че действам, подбуден от експанзивните и ревизионистично настроени групи от жреци, които фактически управляват кралствата на нордлингите. Доста забавно в светлината на смъртната присъда, издадена ми заради атеизъм двайсет години по-рано. Впрочем, на Север експанзивните жреци отдавна бяха потънали в забрава, но в Нилфгард не отчитаха това. Връзките на мистицизма и суеверията с политиката се наказваха сурово.

Сега, когато обръщам поглед назад, си мисля, че ако се бях подчинил и разкаял, може би обвиненията срещу мен щяха да бъдат оттеглени, а императорът щеше да се ограничи с това да ме остави в немилост, без да прибягва до драстични мерки. Но аз бях разгневен. Бях сигурен в своята правота, която смятах за непреходна, стояща над една или друга власт и над политиката. Смятах се за онеправдан. Несправедливо, тиранично онеправдан. Затова установих активни контакти с дисидентите, борещи се тайно против тиранина. Докато се усетя, вече бях в килията с останалите дисиденти, а някои от тях, веднага щом видяха уредите за изтезания, ме посочиха като главен идеолог на движението.

Императорът използва правото си на помилване, но ме осъди на изгнание, със заплахата незабавно да бъда екзекутиран, ако се върна на територията на империята.

Обидих се на целия свят, на кралствата, на империята и университетите, на дисидентите, чиновниците и юристите. На колегите и приятелите ми, които при първия намек за опасност се отрекоха от мен. На втората ми жена, която, както и първата, сметна, че неприятностите на мъжа й са достатъчен повод за развод. На децата, които се отказаха от мен. Станах отшелник. Тук, в Ебинг, в блатата Переплут. Наследих тази съборетина от един отшелник, с когото се запознах случайно. За нещастие Нилфгард анексира Ебинг и аз, въпреки желанието си, отново се озовах в Империята. Нямам вече нито сили, нито желание да продължа да се скитам, затова съм принуден да се крия. Имперските присъди нямат срок на давност, дори когато императорът, който ги е издал, отдавна не е между живите, а управляващият в момента няма поводи да си спомня предшественика си с добро и не споделя възгледите му, смъртната присъда си остава в сила. Такъв е законът и обичаят в Нилфгард. Присъдите за държавна измяна не остаряват и не подлежат на амнистия, каквато всеки нов император непременно обявява след коронацията си. След възкачването на престола новият император амнистира всички, осъдени от предшественика му… с изключение на обвинените в държавна измяна. Няма значение кой управлява в Нилфгард: ако стане известно, че съм жив и съм нарушил присъдата за изгнание и съм на имперска територия, ще ме обезглавят на ешафода.