Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

Именно по време на това занимание започна много странен разговор между тях.

— Не знаеш коя съм аз. Дори не се досещаш коя съм.

Цири повтори това банално твърдение неколкократно и по този начин предизвика у него леко раздразнение. Разбира се, тя не можеше да се досети по вида му, че е така — щеше да е обидно за него да издаде чувствата си пред такава сополанка. Не, той не можеше да допусне това, но не можеше и да издаде разкъсващото го любопитство.

Любопитството му общо взето беше неоснователно, защото по принцип той спокойно би могъл да се досети коя е тя. По време на юношеството на Висогота младежките банди също не бяха рядкост. Нямаше как изминалите години да са намалили магнетичната сила, привличаща в такива шайки младоци, жадуващи приключения и силни усещания, които често водят до гибел. За сополанковците, хвалещи се с белезите по лицата си, можеше да се каже, че са имали голям късмет, защото онези с по-малко късмет ги очакваха изтезания, бесило или кол.

Да, от времето на Висогота се беше променило само едно нещо — еманципацията настъпваше. Към такива банди биваха привличани не само юноши, но и откачени девойки, предпочитащи коня, меча и приключенията пред плетивото, къделята и чакането на сватовници.

Разбира се, Висогота не й каза това направо. А отговори уклончиво. Но така, че да й даде да разбере, че е наясно по въпроса. Да й даде да разбере, че ако някой тук е загадка, то това не е тя — по чудо измъкнала се от потерята малолетна престъпница от банда на малолетни престъпници. Обезобразена сополанка, опитваща се да се обкръжи с ореола на тайнственост.

— Не знаеш коя съм. Но не се бой. Скоро ще си тръгна. Няма да те подлагам на опасност.

Това вече дойде в повече на Висогота.

— Не ме заплашва никаква опасност — каза той сухо. — А и какво би могло да ме заплашва? Дори и преследвачите да се появят тук, в което се съмнявам, какво лошо могат да ми направят? Да, оказването на помощ на избягал престъпник се наказва, но това не се отнася за отшелниците, защото те са неосведомени за светските дела. Мое право е да приемам всеки, който попадне в моята обител. Правилно го рече, че не знам коя си. Откъде да знам аз, отшелникът, коя си, какви си ги надробила и за какво те преследва законът? А и какъв закон? Всъщност аз дори не знам кои закони действат в този район и под чия юрисдикция е той. И това не ме интересува. Аз съм отшелник.

Чувстваше, че твърде често споменава това отшелничество. Но не се отказваше — яростните й зелени очи го пробождаха като шпори.

— Аз съм беден отшелник. Мъртъв за света и за неговите дела. Аз съм прост и необразован човек, незапознат със световните проблеми…

Явно прекали.

— Да бе! — избухна тя, хвърляйки ножа и кожата на пода. — За глупачка ли ме смяташ? Не съм глупачка, не си го и помисляй! Беден отшелник! Докато те нямаше, поразгледах наоколо. Погледнах там, в ъгъла, зад не особено чистата завеса. Кажи, прости и необразовани човече, откъде се взеха тези учени книги?

Висогота хвърли кожата от нутрия върху купчината.

— Някога тук е живял бирник — отговори небрежно той. — Това са кадастри и счетоводни книги.

— Лъжеш — намръщи се Цири, масажирайки раната си. — Гледаш ме в очите и ме лъжеш!

Той не отговори, преструвайки се, че оценява оттенъка на поредната кожа.

— Сигурно си мислиш — продължи девойката след малко, — че щом имаш побеляла брада, бръчки и си на сто години, с лекота можеш да излъжеш някоя наивна сополанка. Но чуй какво ще ти кажа: сигурно при мнозина ще ти мине номерът. Само че аз не съм която и да е.

Той вдигна високо вежди в безмълвен провокативен въпрос. Тя не го накара да чака дълго.

— Аз, драги ми отшелнико, съм се учила на места, където е имало множество книги, включително и такива като онези на рафтовете ти. Много от заглавията са ми познати.

Висогота вдигна вежди още по-високо. Тя го погледна право в очите и процеди:

— Сигурно ти звучи странно от устата на едно мръсно, разчорлено и раздърпано сираче, може би крадла или бандитка, намерена в храстите с разбита муцуна. Но въпреки това трябва да те уведомя, господин отшелник, че съм чела историята на Родерик де Новембре. Разглеждала съм, и то неведнъж, труда със заглавие Materia medica . Познат ми е Herbarius , точно същият като на твоя рафт. Знам и какво означава хермелиновият кръст върху червения щит на гърба на книгите. Това е знак, че книгата е издание на Оксенфуртския университет.

Тя млъкна, продължавайки да наблюдава внимателно Висогота. Той мълчеше, стараейки се лицето му да не издава нищо.