Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Четири денонощия? — попита тя, гледайки в тавана.

— Пет. След последния ни разговор мина още денонощие. През цялото време спа. Това е добре. Нуждаеш се от сън.

— Чувствам се по-добре.

— Радвам се да го чуя. Да сменим превръзката. Ще ти помогна да седнеш. Хвани ме за ръката.

Раната заздравяваше добре и не беше мокра. Този път почти не се наложи да се отлепва болезнено превръзката от струпея. Девойката внимателно докосна бузата си. Намръщи се. Висогота знаеше, че причината не е само в болката. Всеки път тя отново се убеждаваше в размерите на раната и осъзнаваше колко е сериозна. Убеждаваше се — ужасено, че онова, което е усещала по-рано с докосванията си, не е било предизвикан от треската кошмар.

— Имаш ли тук някакво огледало?

— Не — излъга той.

Тя го погледна, може би за пръв път абсолютно трезво.

— Толкова ли е зле? — попита, внимателно прокарвайки пръсти по шева.

— Раната е много широка — промърмори той, негодувайки против себе си, че е принуден да се обяснява и извинява пред девойката. — Лицето все още е много подпухнало. След няколко дни ще сваля шевовете, а дотогава ще те мажа с арника и екстракт от върбинка. Няма да ти омотавам цялата глава. Раната ти заздравява добре. Наистина добре.

Тя не отговори. Помръдна устни, раздвижи челюсти, намръщи се и изкриви лицето си, проверявайки какво позволява раната, и какво — не.

— Сварих бульон от гълъб. Ще хапнеш ли?

— Ще хапна. Само че сега ще опитам сама.

Тя яде дълго. Поднасяше дървената лъжица към устата си с такива усилия, сякаш тежеше два фунта. Но се справяше без помощта на Висогота, който я наблюдаваше с интерес. Висогота беше любознателен — и изгаряше от нетърпение. Знаеше, че едновременно с оздравяването на девойката ще започнат разговори, които могат да хвърлят светлина върху загадката. Знаеше това и не можеше да дочака този миг. Прекалено дълго беше живял сам в пустошта.

Девойката приключи с яденето и се облегна назад на възглавницата. Известно време гледа неподвижно в тавана, после леко обърна глава. Невероятно големите зелени очи — за пореден път забеляза Висогота — придаваха на лицето й невинно детско изражение, което обаче в настоящия момент си контрастираше със зловещо осакатената буза. На Висогота му беше познат този тип красота — едроокото вечно дете; лице, предизвикващо инстинктивна симпатия. Вечно момиче, дори когато отдавна е прехвърлило двайсетата или трийсетата година. Да, на Висогота му беше много добре познат този тип красота. Такава беше втората му съпруга. Такава беше и дъщеря му.

— Трябва да бягам оттук — изрече изведнъж девойката. — И то колкото се може по-бързо. Преследват ме. И ти знаеш това.

— Знам — кимна той. — Това бяха първите ти думи, които не бяха бълнуване. По-точно — едни от първите. Защото преди това ти попита за коня си и меча си. Точно в такава последователност. Когато те уверих, че и конят, и мечът са на сигурно място, ти ме заподозря в съучастие на някакъв Бонхарт и реши, че не те лекувам, а те подлагам на изтезания. Когато не без усилие те отървах от това заблуждение, ти се представи като Фалка и ми благодари за спасението.

— Това е добре — отвърна тя и извърна глава, сякаш се боеше да го погледне в очите. — Добре е, че не съм забравила да ти благодаря. Помня всичко случило се като през мъгла. Не знам кое е било наяве, и кое — насън. Боях се, че не съм ти благодарила. И не се казвам Фалка.

— И това го научих, макар и случайно. Ти бълнуваше.

— Аз съм бегълка — каза тя, без да се обръща. — Преследвана. Опасно е да ме укриваш. Опасно е да знаеш как се казвам в действителност. Трябва да се кача на седлото и да се омитам, докато не са ме проследили дотук…

— Преди малко имаше трудности със сядането върху гърнето — каза меко той. — Не мога да си те представя как сядаш на коня. Но те уверявам, че тук е безопасно. Никой няма да те намери тук.

— Със сигурност ме преследват. Вървят по следите ми, душат наоколо…

— Успокой се. Всеки ден вали, невъзможно е да се намерят следите. А ти си на безлюдно място, в пущината. В дома на отшелник, който се е откъснал от света. По такъв начин, че на света също не му е лесно да го намери. Впрочем, ако искаш, мога да намеря начин да предам вест от теб на родителите ти или на приятелите ти.

— Ти дори не знаеш коя съм аз…

— Ти си ранена девойка — прекъсна я той. — Бягаш от някого, който е готов без колебание да рани девойка. Искаш ли да съобщя на някого за теб?

— Няма на кого — отговори тя след малко, а Висогота долови как се е променил гласът й. — Приятелите ми не са живи. Нито един от тях.