Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— За съжаление — нищо. При минаването на Дивия лов над храма са се събудили почти всички, но никой не е имал видения. Иди да спиш, момче, няма какво да правиш тук. Момичета, по спалните помещения!

Тя потърка с две ръце очите и главата си.

— Ех… Еквинокция! Проклета нощ… Лягай си, Трис. Нищо не можем да направим.

— Безпомощността ме довежда до безумие — стисна юмруци магьосницата. — При мисълта, че тя някъде там страда, че кръвта й изтича, че е в опасност… Проклятие, само ако знаех какво да направя!

Ненеке, върховната жрица в храма на Мелителе, се извърна:

— А опита ли да се помолиш?

На юг, далеч отвъд планините Амел, в Ебинг, в района на име Переплут, в обширните мочурища, прорязани от реките Велда, Лете и Арете, на място, отдалечено на осемстотин мили гарванов полет по права линия, старият отшелник Висогота внезапно се събуди на зазоряване от кошмар. Изобщо не можа да си спомни какво е сънувал, но от вълнение не можа да заспи отново.

— Студено, студено, студено, бррр — мърмореше си Висогота, крачейки на пътечката сред тръстиките. — Студено, студено, бррр.

Поредната мрежа беше празна. Нито една ондатра. Изключително неуспешен лов. Висогота изчисти мрежата от калта и тревата, шепнейки проклятия и подсмърчайки с премръзналия си нос.

— Студено, бррр, ху-ха — бърбореше той, вървейки към началото на блатото. — А все още е септември! Минали са само четири дни от Еквинокцията! Откакто съм жив, не е имало такива студове в края на септември. А аз живея вече доста дълго!

Поредната — вече предпоследна — мрежа също беше празна. На Висогота вече дори не му се ругаеше.

— Определено става все по-студено всяка следваща година — мърмореше си той, докато вървеше. — А сега изглежда, че ефектът на застудяването рязко се засилва. Е, елфите са предвидили това отдавна, но кой вярва на предсказанията на елфите?

Над главата на стареца запърхаха криле, понесоха се сиви, невероятно бързи сенки. Мъглата над тресавището отново се изпълни с дивите, накъсани трели на козодоите и бързото плющене на криле. Висогота не обръщаше внимание на птиците. Той не беше суеверен, а над блатата винаги имаше много козодои, особено на разсъмване — тогава летяха толкова нагъсто, че го беше страх да не го закачат за главата. Е, невинаги бяха толкова много като днес, и може би песента им невинаги беше толкова страховита… От друга страна, в последно време природата си правеше странни шеги, редяха се куриоз след куриоз, всеки следващ по-куриозен от предишния.

Висогота тъкмо измъкваше от водата последната — също празна — мрежа, когато чу цвилене на кон. Козодоите внезапно млъкнаха, като по команда.

В блатата Переплут имаше островчета — сухи, високо разположени места, обрасли с черни брези, елхи, дрян и трънаци. Повечето островчета бяха обградени толкова плътно от тресавищата, че беше абсолютно невъзможно дотам да се добере кон или ездач, който не познава добре пътечките. И все пак цвиленето — Висогота отново го чу — идваше точно от такова островче.

Любопитството надделя над предпазливостта.

Висогота не разбираше много от коне и техните породи, но беше естет, способен да разпознае и оцени красотата. А открояващият се на фона на брезите вран кон с козина, блестяща като антрацит, беше невероятно красив. Толкова красив, че изглеждаше нереален.

Обаче беше реален. И съвсем реално беше попаднал в капан, заплел юздите си в кървавочервените клони на дряна. Когато Висогота се приближи, конят прибра ушите си и удари с копито така, че земята се разтресе, дръпна красивата си глава и се извърна. Сега си личеше, че това е кобила. Виждаше се й още нещо. Нещо, от което сърцето на Висогота се разтуптя диво, и сякаш невидими клещи стиснаха гърлото му.

Зад коня, в една плитка яма, лежеше труп.

Висогота хвърли чувала си на земята. И се засрами от първата си мисъл — да се обърне и да си плюе на петите. Приближи се, запазвайки бдителност, защото враната кобила пристъпи на място, прибра уши, озъби се в мундщука и сякаш само чакаше удобен случай да го ухапе или изрита.

Трупът беше на юноша. Той лежеше по очи, с една ръка, притисната към тялото, а другата — разперена встрани, с пръсти, впити в пясъка. Момчето носеше велурена салтамарка, тесни кожени панталони и високи до коленете меки елфически ботуши с катарами.

Висогота се наведе, и в този момент трупът гръмко изстена. Враната кобила изцвили протяжно и удари с копита земята.

Отшелникът се отпусна на колене, внимателно преобърна ранения. Неволно отдръпна глава и изсумтя при вида на чудовищната маска от мръсотия и засъхнала кръв върху лицето на момчето. Висогота внимателно събра мъха, листата и пясъка от покритите със слуз и слюнка устни, опита се да отлепи от бузата сплъстените коси, залепнали от кръвта. Раненият застена приглушено и се разтрепери. Висогота най-накрая отлепи косата от лицето му.