Анджей Сапковски - Кулата на лястовицата

— Какво?

— Рисковано и опасно.

Гиселхер сви рамене. Искра изсумтя и се изсекна на пода. Реф, Кайли и Фалка гледаха търговеца така, сякаш той току-що им е съобщил, че слънцето е паднало в реката и трябва бързо да го извадят оттам, преди раците да са го нащипали. Хотспорн проумя, че се опитва да вразуми побъркани сополанковци. Да предупреди за риска и опасността надути и безразсъдни младоци, на които понятието за страх им е напълно чуждо.

— Преследват ви, Плъхове.

— И какво от това?

Хотспорн въздъхна.

Разговорът беше прекъснат от Мистле, която се приближи към тях, без дори да си направи труда да се облече. Тя сложи крака си на пейката и въртейки бедра, демонстрира на всички произведението на маестро Алмавера: яркочервена роза на зелено стъбло с две листенца, разположена на бедрото, почти до венериния хълм.

— Е? — попита тя, сложила ръце на кръста. Гривните й, нанизани почти до лактите, проблеснаха като диаманти. — Какво ще кажете?

— Прекрасно! — изсумтя Кайли, отмятайки косите си назад. Хотспорн забеляза, че Плъхът носи обеци на ушите си. Не будеше съмнения, че тези обеци — както и осеяното с метал кожено облекло — скоро щяха да са на мода сред златната младеж в Турн и в цяло Гесо.

— Твой ред е, Фалка — каза Мистле. — Какво ще искаш да ти изрисува?

Фалка докосна бедрото й, наведе се и се вгледа в татуировката. Отблизо, Мистле нежно разроши пепелявите й коси. Фалка се разкикоти и без никакви церемонии започна да се съблича.

— Искам същата роза — отговори тя. — На същото място, като при теб, любима.

— Ама че мишки има при тебе, Висогота. — Цири прекъсна разказа, гледайки към пода, където в кръга от падащата от газеничето светлина се разиграваше истински миши турнир. Можеше само да се предполага какво става извън кръга, в тъмнината. — Няма да е лошо да се сдобиеш с котка. Или, още по-добре — с две.

— Гризачите — изкашля се отшелникът — се стремят към топлината, защото наближава зимата. А котарак имах, но изчезна, горкичкият.

— Сигурно го е изяла някоя лисица или златка.

— Не си виждала котарака ми, Цири. Ако го е изяло нещо, не е било по-малко от дракон.

— Такъв ли е бил? Е, жалко. Той не би позволил на тези мишки да ми лазят по леглото. Жалко.

— Жалко. Но аз мисля, че ще се върне. Котките винаги се връщат.

— Ще хвърля дърва в огъня. Студено е.

— Студено е. Нощите сега са адски студени… А още не е дори средата на октомври… Продължавай, Цири.

Цири седя неподвижно известно време, вторачила се в огнището. Огънят оживя, запращя, затрещя, хвърли върху обезобразеното лице на девойката златист отблясък и подвижни сенки.

— Разказвай!

Маестро Алмавера я бодеше, а Цири усещаше как сълзите парят крайчетата на очите й. Макар че преди процедурата тя предвидливо се опияни с вино и бял прашец, болката беше непоносима. Тя стискаше зъби, за да не стене, и разбира се, не стенеше, а се правеше, че не обръща внимание на иглата и презира болката. Стараеше се изобщо да не забелязва болката, да участва в разговора, който плъховете водеха с Хотспорн — типът, който се опитваше да се представи за търговец, макар че в действителност — ако не се смята фактът, че живееше за сметка на търговците — нямаше нищо общо с тях.

— Над главите ви са се струпали черни облаци — говореше Хотспорн, като местеше поглед по лицата на Плъховете. — Не стига, че ви преследва префектът от Амарило, не стига, че ви преследват Варнхагенови, барон Касадей…

— И този ли? — намръщи се Гиселхер. — За префекта и Варнхагенови разбирам, но защо някакъв си Касадей се е захванал с нас?

— Увил се вълкът в овча кожа — усмихна се Хотспорн — и започнал да блее жалостиво: „Беее, беее, никой не ме обича, никой не ме разбира, където и да се покажа, ме замерват с камъни и крещят по мене, защо е тази несправедливост?“. Защото, драги ми Плъхове, след произшествието при река Стърчиопашка дъщерята на барон Касадей и до днес е в треска и слабее…

— Аай… — спомни си Гиселхер. — Каретата с четирите пъстри коня. Това тази госпожица ли е?

— Тя е. Сега, както ви казах, боледува, нощем скача с викове, споменава господин Кайли… И особено госпожица Фалка. И брошката, спомен от покойната й майка. Госпожица Фалка е изтръгнала насила тази брошка от роклята й. При това е изрекла разни думи.

— Изобщо не става въпрос за това! — извика Цири откъм масата, възползвайки се от удобния случай, за да не реагира с вик на болката. — Ние проявихме презрение и неуважение към принцесата, като я пуснахме да си ходи, оставяйки я на сухо. Трябваше да се позабавляваме с нея.