Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Тиганът ми се стори някак по-добре.

— Ха! Така си е. Джейни щеше да те схруска, ако беше използвала тояга. Тиганът е от желязо. Същества от този тертип не понасят желязо.

— Но това беше чудовище от книга с приказки! — каза Тифани — Какво търси тя в нашата рекичка?

Известно време мис Тик се взираше в Тифани, а после попита:

— Защо искаш да бъдеш вещица, Тифани?

Всичко започна от „Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто Детенце“. Всъщност може би то започна и от много други неща, но най-вече от приказките.

Майка й й ги беше чела, когато тя беше малка, а после тя си ги четеше сама. И във всяка приказка имаше все някаква вещица. Злата стара вещица .

И Тифани се питаше: къде е доказателството ?

Приказките никога не казваха защо тя да е зла. Достатъчно беше да е стара жена, сам-самичка, чудата на вид, да няма зъби. Достатъчно беше да я нарекат вещица.

Като стана дума, книгата никога не даваше доказателства за каквото и да е. Книгата може да разправя за „прекрасния принц“, …но дали той наистина е бил прекрасен или хората само са казвали така, защото той е принц? Колкото до „момичето, толкова хубаво, колкото денят е ясен“… добре де, ама кой ден? Та посред зима понякога почти нямаше светлина! Приказките не искаха от теб да мислиш, а само да вярваш на каквото ти се казва…

А там се казваше, че старата вещица живее сам-самичка в странна колиба от курабийки или пък в къщурка, която се разкарва натам насам на кокоши крака, казваше се, че вещицата може да говори с животните и да прави магии.

Тифани знаеше само една стара жена, живееща сам-сама в странна колиба…

Добре де, това не беше съвсем вярно. Но тя знаеше само една стара жена, живееща в странна колиба, която си се движеше сама , и това беше Баба Болежкова. И тя можеше да прави магии — магии за овце, и тя говореше с животните и в нея нямаше нищо зло. Това доказваше , че на приказките не може да се вярва.

А имаше и друга старица, за която всички казваха, че е вещица. И след онова, което й се случи, Тифани си имаше едно… тоест много наум.

Във всеки случай тя предпочиташе вещиците пред нафуканите хубави принцове и особено пред глупаво ухилените принцеси, които нямаха акъл дори колкото буболечка. Те също имаха чудна златна коса, а Тифани нямаше. Нейната коса беше кафява, най-обикновено кафяво. Майка й казваше, че косата й е кестенява, но Тифани си знаеше, че тя е кафява, кафява, кафява, също както и очите й. Кафяви като земята. А имаше ли в книгите някакви приключения за хора с кафява коса и кафяви очи? Не, не и не… русите и синеоки и червенокосите и зеленооки обираха всички истории. Имаш ли кафява коса, може да си само слуга или дървар или нещо такова. Или работничка в мандра. Е, това нямаше да го бъде, макар че тя си е добра със сиренето. Не можеше да бъде принц и никога нямаше да бъде принцеса, не искаше да бъде дървар, така че й оставаше да бъде вещица и да разбира нещата, също като Баба Болежкова…

— Коя е Баба Болежкова? — попита един глас.

Коя беше Баба Болежкова? Хората тепърва ще започнат да се питат. А отговорът беше, че Баба Болежкова беше, че я имаше. Винаги я имаше. Животът на всички Болежкови като че се въртеше все около Баба Болежкова. Долу в селото се вземаха решения, вършеха се неща, животът течеше все с едно наум — че Баба Болежкова беше в овчарската си къщичка на колела из хълмовете и бдеше.

Тя беше мълчанието на хълмовете. Може би затова харесваше Тифани по своя си странен въздържан начин. Големите й сестри бяха бъбриви, а Баба не обичаше шума. Тифани не шумеше когато беше горе на колибата. Просто й харесваше да е там. Тя гледаше как ястребите летят и слушаше шума на тишината.

Там горе си имаше шум. Звуци, гласове, животински крясъци се носеха из пустошта, някакси правейки тишината по-дълбока и многообразна. А Баба Болежкова се увиваше в тази тишина и оставяше място и за Тифани. Долу в чифлика винаги имаше твърде много хора и твърде много шетня. Там не оставаше време за тишина. Не оставаше време за вслушване. Но Баба през цялото време мълчеше и слушаше.

— Какво? — сепна се Тифани.

— Току-що каза „Баба Болежкова през цялото време ме слушаше“ — каза мис Тик.

Тифани преглътна.

— Мисля, че баба ми беше малко нещо вещица, — каза тя с оттенък на гордост.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Е, вещиците могат да кълнат хората, нали? — каза Тифани.

— Така казват — отвърна дипломатично мис Тик.