Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Той е жива досада — викна Тифани — Отнема ми цялото време и все трябва да бдя над него и постоянно хленчи за бонбонки. Впрочем — продължи тя — трябваше да мисля бързо.

— Така си е — съгласи се мис Тик.

— Баба Болежкова щеше да направи нещо относно чудовищата в нашата река — продължи Тифани, пренебрегвайки последните думи — Дори ако са от приказка.

И също така тя щеше да направи нещо за каквото стана с госпожа Снапърли — добави тя наум. Тя щеше да се застъпи и хората щяха да слушат… Те винаги слушаха, когато Баба заговореше. Говори заради тези, които нямат глас — така казваше тя.

— Добре — каза мис Тик — Тя щеше. Вещиците се оправят с нещата. Ти каза, че там, където Джейни изскочи от реката беше много плитко. И всичко стана замъглено и трептящо, нали? Имаше ли шептание?

Тифани грейна в усмивка.

— Да, определено имаше!

— Ох, лошо.

— Аз мога ли да го спра?

— А това ме впечатли. — каза мис Тик — Ти каза: „Аз мога ли да го спра?“, а не „Може ли някой да го спре?“ нито даже „Можем ли да го спрем?“ Това е добре. Ти поемаш отговорност. Добро начало. И хладнокръвието го запазваш. Обаче, не, ти не можеш да го спреш.

— Ама аз напердаших Зеленозъбата Джейни!

— Извади късмет. — рече мис Тик — Повярвай ми, и по-лоши неща от нея може има, както е тръгнало. Смятам, че тук предстои масирано нашествие и, колкото и да сме умни, мойто момиче, нямаш повече шансове от агне в снежна нощ. Но не се безпокой. Ще се опитам да намеря помощ.

— Каква, от Барона ли?

— Хубава работа, не. Каква полза от него?

— Но той ни защитава — каза Тифани — Майка ми казва така.

— Така ли? — усъмни се мис Тик — И от кой ли? Исках да кажа от кого?

— Е, от… ами от нападения сигурно. От други барони, както казва баща ми.

— Той голяма войска ли има?

— Ами… ъ… той има сержант Робъртс и Кевин и Невил и Тревър. — каза Тифани — Всичките ги познаваме. Те най-вече пазят замъка.

— Някой от тях да има магични сили? — попита мис Тик.

— Веднъж видях Невил да прави фокуси с карти.

— Чудесно за купон, но може би няма да е от голяма полза дори срещу нещо като Джейни. — отбеляза мис Тик — Няма ли др… Няма ли тук някаква вещица?

Тифани се поколеба.

— Старата госпожа Снапърли — каза тя най-накрая. О, да. Тя живееше сам сама в странна колиба, точно така…

— Хубаво име — каза мис Тик — Обаче не мога да кажа, че съм го чувала досега. Къде е тя?

— Тя умря в снега тая зима. — промълви бавно Тифани.

— А сега ми кажи това, което не ми казваш — рече мис Тик, остро като с нож.

— Тя… ъ… казват, тя просела, но никой не й отварял и ъ… нощта беше студена и… тя умря.

— И тя беше вещица, така ли?

— Всички казваха , че е вещица — каза Тифани. Наистина не й се говореше за това. На никого в селото не му се говореше за това. Нито пък някой минаваше покрай развалините от колибата й в гората.

— Ти не мислиш ли така?

— Ами… — Тифани заусуква ръце — Знаете ли… Баронът имаше син. Казваше се Роланд. Беше само на дванайсет години, мисля. Та той отиде да язди в гората миналото лято и кучетата му се върнаха без него.

— Госпожа Снапърли в тази гора ли живееше? — попита мис Тик.

— Да.

— И хората мислят, че тя го е убила? — каза мис Тик и въздъхна — Сигурно си мислят, че го е опекла в печката си или нещо такова.

— Никой не е казал нищо такова. — отговори Тифани — Но да, мисля, че хората са си го мислили.

— А конят му намери ли се? — попита мис Тик.

— Не. Което е странно, защото ако се мернеше където и да е по хълмовете, хората щяха да забележат…

Мис Тик сви ръце, изсумтя и се усмихна с усмивка лишена от какъвто и да е хумор:

— Не е трудно да се обясни. Госпожа Снапърли ще да е имала наистина голяма пещ, а?

— Не, печката беше наистина съвсем малка — отвърна Тифани — само десет инча в дълбочина.

— Обзалагам се, че госпожа Снапърли не е имала зъби и си е говорила сама, нали? — каза мис Тик.

— Да. И тя имаше котка. И беше кривогледа. — каза Тифани и после всичко се изля наведнъж — И след като той изчезна те отидоха до колибата и гледаха в печката и ровиха в градината й и мятаха камъни по старата й котка, докато котката не умря и я изкараха от къщата и струпаха всичките й стари книги по средата на стаята и изгориха всичко до основи и всички казваха, че тя е стара вещица.

— Изгорили са книгите — каза мис Тик с равен глас.

— Защото те казаха, че в тях имало старинни писмена и картини на звезди — каза Тифани.

— А когато ти отиде да погледнеш, имаше ли? — попита мис Тик.