Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

Джони прехапа устна и се съсредоточи.

Тъъй. Влизаш бързо, оставяш торпедото да се прицели — бип-бип-бип-бибибийп! — в първия космически изтребител, изстрелваш го — пуф! Изпразваш оръдията по изтребителя — пат-пат-пат-пат!, — удряш изтребител №2 и му разбиваш защитата с лазера — бжжжт!, — а пък торпедото — буффф! — изкарва от строя изтребител №2, гмурваш се надолу, презареждаш оръдията и когато изтребител №3 започне да прави пат-пат-пат, го обстрелваш, след това пак се прицелваш в изтребител №2, докато се издига нагоре, пускаш му една ракетка — пуф! — и после пак го обстрелваш с…

Фиу-фиу-фиу!

Изтребител №4! Винаги излизаше последен, но погнеш ли го него пръв, на другите три им оставаше време да завият и накрая им цъфваш на мушката.

Вече шест пъти умря. А пък беше само пет часът.

Ръцете му хвърчаха по клавиатурата. Втурна се през мелето. Звездите се носеха покрай него с рев. Горивото му щеше да свърши преждевременно, но докато ония го настигнат, щитът щеше отново да се спусне, той вече щеше да е готов, два от онези щяха вече да са повредени и… Ей ги, идват… Пускай ракетите! Уха, късмет, праснах първия — мри, мри, мри! Червена мълния… Фшшшт… Внимавай с пробива в щита, докато се съсредоточаваш върху следващия… Фшшшт… И ей го последният, мъчи се да избяга, но той ей сегичка ще го догони! Натисни ускорителя — грррршшш! — и го дръж под око, докато сипе ли, сипе изстрели към… Фшшшт! Ах!

Огромният корпус на главния извънземен кораб се появи в ъгъла на екрана. Десето ниво, ей ни, идваме… леко, леко… Кораби вече няма, така че Джони просто трябва да внимава да не навлезе в обсега му, а после да го разпертушини и…

Искаме да поговорим.

Джони примига срещу изписаното на екрана съобщение.

Искаме да поговорим.

Корабът премина с рев покрай него! Джони протегна ръка към ключа и забави ход, после се обърна и огромният червен силует отново заплува пред погледа му.

Искаме да поговорим.

Пръстът му увисна над клавиша „огън“. След това, без да поглежда към клавиатурата, той го отмести и натисна „пауза“.

Зачете се в инструкциите.

„Само ти можеш да спасиш човечеството“ — пишеше на корицата. „Съвършен звук и графика. Върховната игра.“

Тежък крайцер на Скрий Уий, пишеше на седемнадесета страница, може да бъде унищожен със 76 лазерни изстрела. Щом веднъж разчистиш ескорта от изтребители и се нагласиш на удобно местенце, където оръжията на Скрий Уий не могат да те стигнат, оттам нататък всичко е въпрос само на време.

Искаме да поговорим.

Макар и да беше натиснал „пауза“, съобщението продължаваше да трепка на монитора.

В инструкциите не пишеше нищо за съобщения.

Джони прелисти страниците. Това ще да е някой от Новите Елементи, с които според описанието била снабдена играта.

Остави брошурката, докосна клавишите и предпазливо изписа: Пукни, извънмезен боклук/

Не! Не желаем да мрем! Искаме да поговорим!

Ама така не може, какви са тия работи?

Джонсън Клатето, който му даде дискетата и му преснима инструкциите на бащината си копирна машина, му беше казал, че минеш ли десето ниво, получаваш допълнителни 10 000 точки и Почетния свитък на Доблестта, а после се преместваш в сектор Арктур, където корабите са други и са повечко. Джони си искаше Почетния свитък.

Стреля още веднъж с лазера. Фшшшт. Не му беше ясно защо. Просто защото си имаше джойстик и копче, на което пише „огън“ и те служат именно за това.

В края на краищата, на никое копче не пишеше „не стреляй“.

— Предаваме се! МОЛИМ ТЕ!

Протегна ръка и много, много внимателно натисна копчето за запис на играта. Компютърът избръмча, прещрака и млъкна.

После Джони цяла вечер не посегна към играта. Писа си домашните.

Имаше домашно по география. Трябваше да оцвети Великобритания, а после да отбележи с точка на картата мястото, където, според него, се намира тя.

Капитанката на Скрий Уий тупна с преден крак по бюрото.

— Какво?!

Първата офицерка преглътна и се опита да задържи опашката си под почтителен ъгъл.

— Той току-що отново изчезна, мадам.

— Но прие ли?

— Не, мадам.

Капитанката затропа по бюрото с пръстите на трите си ръце. Мъничко приличаше на тритон, ала предимно на алигатор.

— Но ние не стреляхме по него!

— Не, мадам.

— И ти изпрати съобщението ми, така ли?

— Да, мадам.

— Колкото и пъти да го убием, тоя все се връща!!!