Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

Ако беше на мушката на всичките и ако всички стреляха…

Не искаше да умира.

Чакай, чакай, я задръж. Ти не умираш. Просто започваш играта отново.

Това беше откачена работа. И беше време да се сложи край.

Изписа:

— Добреде и сега кво?

— Искаме да си отидем у дома.

— Добре де, няма порблеми.

— Осигури ни безопасно отстъпление.

— Дадено — изписа той.

Екранът помръкна.

И какво? Това ли беше? Само толкова? Без музика? Без „Поздравления, вие набрахте максималния възможен брой точки“?

Само онази, мъничката точка ту светваше, ту угасваше.

Пък и какво ли беше това „безопасно отстъпление“?

Не бива да казваш на родителите си: „Ей, вижте кво, много ми трябва компютър, за да мога да си играя на «Мегастероиди»!“

Не, казваш им: „Много ми трябва компютър — за училище“.

Компютърът е необходимост за образованието.

Както и да е — Помирителният период си има и добра страна. Ако по цял ден висиш в стаята си и, общо взето, си кротуваш, не щеш ли, появяват се и разни неща като компютри. И всеки в къщата се чувства по-добре.

Пък и компютърът понякога наистина върши работа за училище. Джони тъкмо на него беше писал „Какво е да бъдеш такъв или онакъв селянин?“ и после беше разпечатвал съчиненията на принтера, макар че след това се налагаше да ги преписва на ръка, защото въпреки че в училище учеха „Работа с клавиатура“ и „Нови технологии“, ако за да направи нещо, човек поработеше с клавиатурата и приложеше нови технологии, неминуемо се вкарваше в беля.

Смешна работа, но компютърът не ставаше много-много за задачите по математика. Алгебрата открай време се опъваше на Джони — там не можеше да минеш с размишления от сорта на „Какво е да бъдеш хикс на квадрат?“. Но за тази работа се беше разбрал с Бигмак — погледнеше ли тема за съчинение, Бигмак го обземаше същото чувство, каквото обземаше и Джони, щом се изправеше лице в лице с квадратно уравнение. Както и да е, това не беше от чак толкова голямо значение. Ако си кротуваш, родителското тяло, общо взето, е толкова благодарно, задето не си причина полицията да посещава училището и не тормозиш учителите, че те оставя на мира.

Но компютърът ставаше най-вече за игри. А ако пуснеш и звука на максимална мощност, не ти се налага да слушаш как вашите си крещят.

В кораба-майка на Скрий Уий цареше суматоха. Във въздуха все още не се беше разсеял димът от последната бомбардировка. Фигури с размазани очертания щъкаха напред-назад и се опитваха да позакърпят това или онова поне дотолкова, че да издържи на цялото пътуване.

Капитанката се беше отпуснала в креслото си в огромната, сенчеста командна зала. Имаше жълто под очите — сигурен белег за недоспиване. Толкова много неща трябваше да се свършат… Половината изтребители бяха повредени, пък и големите кораби не бяха в цветущо състояние. А за всички оцелели, които взимаха на борд, почти нямаше място — да не говорим пък за храна.

Тя вдигна очи. Пред нея стоеше Главният артилерийски офицер.

— Това не беше умен ход от наша страна — рече той.

— Но беше единственото, което ми оставаше — уморено отговори Капитанката.

— Не! Трябва да продължим борбата!

— И да изгинем до крак — засече го Капитанката. — Бием се, после умираме. Така стоят нещата.

— Умираме, но славно!

— Ти току-що каза една много важна дума — рече Капитанката. — И тя не е „славно“.

Главният артилерийски офицер стана резедав от яд.

— Той нападна стотици наши кораби!

— И след това престана да ги напада.

— Никой друг обаче не е престанал! — възрази Главният артилерийски офицер. — Те са хора! На тях не можеш да им имаш вяра. Те стрелят по всичко!

Капитанката отпусна муцуна на лапата си.

— Той не е такъв — най-накрая каза тя. — Изслуша ни. Поговори с нас. Никой друг не го е правил. Може би той е Избавителят.

Главният артилерийски офицер облегна двете си горни предни лапи на бюрото и се вторачи в нея.

— Е… — проточи той. — Говорих с останалите офицери. Аз в легенди не вярвам. Когато всички осъзнаят цялата чудовищност на онова, което си извършила, ти ще бъдеш освободена от поста си!

Тя извърна към него уморени очи.

— Добре — отвърна му. — Само че точно сега аз съм капитан. И аз отговарям за всичко. Разбра ли? Имаш ли поне най-бегла представа какво означава това? А сега… се разкарай!

Това никак не му хареса, но не можеше да не се подчини.

Мога да заповядам да го застрелят — помисли си тя. — Добра идея. Сума ти неприятности ще си спестя за по-нататък. Това ще е №235 в списъка на нещата, които трябва да се свършат…