Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

Засече Клатето през междучасието.

Клатето беше от онези момчета, които винаги ги избират последни при сформирането на отбори — макар че в момента това не беше от кой знае какво значение, тъй като учителят по физическо не вярваше в отборите, понеже насърчавали излишната надпревара.

Като ходеше, се тресеше. Разправяше, че било нещо на хормонална основа. А пък като бягаше — тогава как само се тресеше! Разни негови части се устремяваха, накъдето им падне; само най-общо погледнато можеше да се твърди, че тича в някаква определена посока.

Но в игрите страшно го биваше. Просто го биваше не точно в ония игри, в които, според повечето хора, трябваше да те бива. Ако някога се проведеше междуучилищно състезание „Кой пръв ще проникне зад непробиваемата компютърна защита?“, Клатето не само щеше да е в отбора, ами щеше и да подбира въпросния отбор.

— Мараба, Клати! — поздрави Джони.

— Вече не е гот да се казва „мараба“ — отвърна му Клатето.

— А пекъно ли е да се казва „гот“?

— „Гот“ си е винаги „гот“. Пък и „пекъно“ вече никой не казва.

Клатето се огледа заговорнически и после измъкна от чантата си някакъв пакет.

— Ей това е гот. Пробвай го.

— Какво е то?

— Свалих „Звездният боец Терабомбър“ — ухили се Клатето. — Обаче не казвай на никого, става ли? Просто набирай „FSB“. Ама да ти светна, не е кой знае какво. Пускат ти бомбичките и… такова… Абе, просто натискай клавишите и ще видиш какво става…

— Гледай сега… Знаеш ли я „Само ти можеш да спасиш човечеството“?

— Още ли на нея играеш?

— Ти… такова… нищо не си й правил, нали? Ъ? Тъй де, преди да ми я дадеш.

— Не. Че тя дори нямаше защита. Нямаше какво да правя, освен да преснимам инструкциите. Що?

— Не си играл, така ли?

— Е, поиграх си. — На всички игри Клатето играеше само по веднъж. Можеше да погледа две-три минути как се играе дадена игра, после хващаше джойстика и опердашваше максималния брой точки. И след това никога вече не я поглеждаше.

— И не ти се случи нищо… хммм… шантаво?

— Като например?

— Като например… — Джони се запъна. Можеше да разкаже всичко на Клатето — и после Клатето щеше да се разхили или пък нямаше да му повярва, или пък щеше да му каже, че е била някаква закачка или нещо от сорта, номер някакъв. Или пък вирус. Клатето си имаше цели дискети, пълни с компютърни вируси. Не че правеше нещо с тях. Просто си ги събираше, както другите събират марки и разни такива работи.

Можеше да каже на Клатето — и след това станалото вече някак си нямаше да е истинско.

— Ами… такова де… шантаво, нали знаеш.

— Като например?

— Идиотско. Хммм… Абе, такова… като в живота.

— Ама то така и трябва да бъде! Че нали си пише: „Съвсем като наистина.“ Надявам се, че си прочел инструкциите. Татко си пропиля цялата обедна почивка да ти ги преснима.

Джони се усмихна криво.

— Да. Разбрах. По-добре тогава да взема да ги прочета. Благодаря за „Звездният пилот…“

— „Терабомбър“. Татко ми донесе от Щатите „Алабама Смит и Перлите на съдбата“. Мога да ти я запиша, ако ми върнеш дискетата.

— Става — отвърна Джони.

— Жестока е.

— Става.

Никога не му беше стигал куражът да си признае пред Клатето, че не е играл и на половината игри, които му даваше. Не успяваше. Не и ако искаше да има време и за ядене и спане. Но всъщност, проблем нямаше — Клатето никога не го и питаше. Колкото до Клатето — според него компютърните игри съществуваха не за да си играе човек на тях. Те съществуваха, за да може човек да им пробие защитата, да ги пренапише така, че да му се полагат още сума ти допълнителни животи или каквото там щеш, а после да ги записва и да ги раздава на когото си иска.

— Написа ли си домашното по история? — попита Клатето.

— Дръж — подаде му го Джони. — „Какво е да си селянин по време на Гражданската война в Англия?“ Три страници.

— Благодаря — кимна Клатето. — Бързо си го опаткал.

— Ами нали миналия срок по география трябваше да пишем „Какво е да си селянин в Боливия?“ Само разкарах ламите и набутах вътре разни работи за крале с отсечени глави. Първо наблягаш на такива работи, а после започваш да се оплакваш от лошото време и калпавата реколта — и нямаш грешка, ако ти се налага в някое съчинение да се правиш на селянин.

Джони лежеше на леглото си и четеше „Само ти можеш да спасиш човечеството“.

Спомняше си времената, когато все още се намираха игри, чиито инструкции се състояха от неща като: „Натиснете < за «ляво», > за «дясно» и огън за стрелба.“