Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

Но разни хора някъде там, навън, продължаваха да играят играта.

— Не! Чуйте ме! Те вече не се бият!

Бойният звездолет описа широк завой и се насочи право към флагманския кораб. Джони видя как онзи изстреля ракета. Някой някъде, наведен над клавиатурата си, беше изстрелял ракета.

— Чуйте ме! Трябва да спрете!

Не ме слуша — помисли си той. — Никой не слуша врага. Врагът е за това, да стреляш по него. Тъкмо затова е и враг. Враговете за това служат.

Зави и тръгна след звездолета, който беше забавил ход и обсипваше флагманския кораб с изстрели.

…а флагманският кораб не му отговаряше.

Джони се взираше в тях с ням ужас.

Корабът се люшкаше под пороя от изстрели. Главният артилерийски офицер пропълзя по клатещия се под и се примъкна до капитанското кресло.

— Глупачка такава! Глупачка! Казвах ти, че това ще стане! Настоявам да им отвърнем с огън!

Капитанката се беше втренчила в кораба на Избрания. Не беше и помръднал.

— Не — възрази тя. — Трябва да му дадем шанс. Не бива да стреляме по техните кораби.

— Шанс ли?! Ами ние — какъв шанс имаме ние? Ще издам заповед да…

Капитанката беше много бърза. Когато ръката й спря да се движи, тя стискаше пистолет, чието дуло почти опираше о главата на Главния артилерийски офицер. Всъщност, това беше просто церемониално оръжие, нищо повече — в бой скрийуийците обикновено разчитаха единствено на ноктите си. Но формата му много явно подсказваше, че от дупката в предния му край изскачат разни неща със съвсем ясно определена цел: да прехвърчат бързо през въздуха и да трепят хора.

— Не — каза тя.

Лицето на Главния артилерийски офицер посиня — сигурен знак за обзелия го ужас. Но му беше останал достатъчно кураж, за да добави:

— Няма да посмееш да стреляш! Не ти стиска!

Това е само игра — помисли си Джони. — В онзи кораб няма истински човек. Просто някой играе на тази игра. Всичко това е само игра. Просто някъде на някакъв екран стават разни неща.

Не.

Искам да кажа — да.

Но…

…в същото това време…

…всичко това се случва и тук…

Корабът му подскочи напред.

Беше лесно. Толкова лесно беше. Просто подреждаш кръгчетата на екрана в редица — бжинг-бжинг-бжинг! — и след това натискаш копчето „огън“, докато не изпразниш всичките оръдия на кораба. Беше го правил сума ти пъти досега.

Нашественикът дори не го беше забелязал. Изстрелваше ракета след ракета, а после ги гледаше как попиляват кораби на екрана. Графиката сигурно беше много впечатляваща.

Това е то — каза си Джони. — Просто екран, на който стават разни неща. Не е истинско… Няма ръце и крака, които хвърчат сред разпръснатите отломки. Нищо и никаква игричка.

Ракетите се приближаваха.

Цялата кабина избухна в ослепително бяло.

Само за миг усети как го обгръща студеният космос, пълен с разни неща…

Етажерка. Стол. Легло.

Седеше пред компютъра. Екранът беше празен. Стискаше джойстика толкова здраво, че се наложи да се съсредоточи, за да отпусне хватката.

Часовникът до леглото показваше 6:3, защото беше повреден. Но това означаваше, че след час-час и нещо трябва да става.

Седна, уви се в одеялото си и пак се вторачи в телевизора. Будилникът спря да звъни.

Ракети и куршуми отново засипваха някакъв град. Доста приличаха на снощните. Сигурно пак ги излъчваха, по желание на зрителите.

Догади му се.

Йонеса може да помогне — реши Джони.

Обикновено висяха заедно с Клатето и Бигмак до порутения зид зад училищната библиотека. Не бяха точно банда. Ако вземете едно голямо пликче пуканки и го разтърсите, всичките дребосъци се събират в един и същи край.

На Йонеса му викаха „Йо-нес“, защото никога не казваше „йо“ за здрасти. Вече беше престанал да протестира срещу този прякор. Поне беше по-добре от „Съдбоносния“, който бе последният му прякор, и от „Гаечен ключ“, който пък беше предишният. Джони беше официалният генератор на прякори.

Йонеса твърдеше, че и „съдбоносен“ никога не е казвал. Беше изтъкнал, че Джони е бял и никога не казва „И кво? И кво? И кво?“ или пък „Задник!“.

Джони не навлезе в подробности. Просто им разказа съня, но не спомена за съобщенията на екрана. Йонеса го изслуша най-внимателно. Йонеса всичко изслушваше най-внимателно. Това притесняваше учителите — начинът, по който той изслушваше най-внимателно всичко, което кажеха. Вечно подозираха, че се опитва да ги излови в нещо.

— Това, което имаме тук, е проекция на един психологически конфликт — каза той. — Това е. Искаш ли сиренка?