Тери Пратчет - Пощоряване

Пролог — Преди 9000 години

Флотилиите на мъртвите кръстосваха света по подводни реки.

Почти никой не знаеше за тях. Макар че на теория това нещо е лесно за разбиране. А именно: морето е, в крайна сметка, в много отношения само една по-мокра форма на въздуха. А, както е известно, въздухът е толкова по-гъст, колкото по-ниско слезеш и толкова по-разреден, колкото по-високо се издигнеш. Следователно, когато някой разнебитен от бурята кораб се разбие и запотъва, по някое време ще достигне дълбочина, където водата ще е достатъчно плътна за да спре потапянето му. Така че, накратко, той престава да потъва и оттук нататък се носи по подводната повърхност, толкова дълбоко, че бурите вече не могат да го достигнат, но все пак далеч над океанското дъно.

Там е спокойно. Мъртвешки спокойно.

Някои от разнебитените кораби още имат такелаж, на някои са им останали и платна. Немалко имат дори и екипаж, оплетен в такелажа или вързан за руля.

Но пътуването им си продължава, без цел и посока, без изглед да достигнат пристанище, защото под повърхността на океана има течения, така че мъртвите кораби с екипажите им от скелети си плават по света, над потопени градове и между потънали планини, докато не прогният и не ги изядат червеите и не се разпаднат.

Понякога от кораба ще падне котва, надолу, надолу, чак до мрачната, студена и безметежна бездна на дъното, и ще смути вековния покой като вдигне облаче тиня.

Една за малко не удари Ангамарад, който седеше и гледаше реещите се високо над главата му кораби. Той я запомни, защото беше единственото наистина забавно събитие за девет хиляди години.

Пролог — Преди един месец

Има една… болест, която понякога хващат щраксаджиите. Тя прилича на болестта, известна като „калентура“, сполетяваща някои моряци, които след няколко седмици безветрие под безпощадното слънце, внезапно решават, че корабът е заобиколен от зелена морава и прескачат през борда.

Е, на щраксаджиите пък понякога им хрумваше, че могат да летят.

От една от големите семафорни кули до друга имаше по около осем мили, а като се изкачиш на самия й връх, се озоваваш на близо петдесет метра над земята. Разправят, че ако работиш там твърде дълго без шапка, току-виж кулата ти се сторила по-висока, а съседната кула по-близка и може да си помислиш, че като нищо можеш да скочиш от едната на другата, или пък да яхнеш невидимите съобщения сновящи между кулите, вероятно можеш да си помислиш, че си съобщение. Може би, както казват някои, това не е нищо повече от смущение в мозъка, причинено от вятъра в такелажа. Никой не знаеше със сигурност. Хора, които тръгват да се разхождат по въздуха на сто и петдесет стъпки височина, обикновено не споделят преживяванията си впоследствие.

Кулата плавно се клатеше от вятъра, но в това нямаше нищо нередно. В тази кула имаше много нововъведения. Тя впрягаше вятъра да задвижва механизмите й, гънеше се вместо да се прекършва и изобщо се държеше не толкова като крепост, колкото като дърво. Можеше да бъде сглобена почти цялата на земята и после да бъде издигната за няма и час. Погледнеш я и виждаш изящество и красота. А благодарение на новата система от кепенци и разноцветните лампи тя можеше да предава съобщения четири пъти по-бързо от старите кули. Най-малкото, щеше да може само веднъж да се доизкосурят още шепа досадни подробности…

Младият мъж се изкатери пъргаво до самия връх на кулата. През по-голямата част от пътя го обгръщаше лепкава сива утринна мъгла, и в следващия момент ето, че се издига огрян от сияйна слънчева светлина, а мъглата се простира под него чак до хоризонта, като море.

Той изобщо не обърна внимание на гледката. Никога не беше мечтал да лети. Това, за което мечтаеше той, бяха механизми и как да направи нещата да работят още по-добре от преди.