Тери Пратчет - Пощоряване

Олян погледна малката решетка на пода. Беше я отписал още от пръв поглед.

— Тя до реката ли води? — попита той.

Надзирателят се ухили:

— А Вие как мислите , а? Е, виж, той беше наистина разстроен, когато го извадихме. Ей че хубаво, че влязохте в духа на нещата, сър. Бяхте пример за всички ни, сър, защото изобщо не се предавахте. Да вземете да натъпчете целия прах в дюшека, а? Колко хитро, колко прибрано! Чиста работа. Ей, че ни ободри вашият престой тук. Между другото, г-жа Уилкинсън казва благодарско за кошничката с плодовете. Много шик беше, така де. Ами че то си имаше дори кумкуати!

— Изобщо не го споменавайте, г-н Уилкинсън.

— Директорът малко нещо се вкисна заради кумкуатите, понеже в неговата имаше само фурми, но аз, сър, му рекох, че кошничката с плодове е като живота: докато не вдигнеш ананаса отгоре, не знаеш какво ще ти се падне 2 2 Как да не си спомни човек прочутата реплика от филма „Форест Гъмп“: „Мама казваше, че живота е като кутия с шоколадови бонбони — никога не знаеш какво ще ти се падне“. — Бел.пр. . Той също Ви казва благодаря.

— Радвам се, че му е харесало, г-н Уилкинсън — каза разсеяно Олян. Някои от бившите му хазайки бяха донесли подаръци за „горкичкото заблудено момче“, а Олян винаги инвестираше в щедрост. В крайна сметка, в кариера като неговата всичко опираше до стила.

— Та като сме си дошли на думата, сър — поде г-н Уилкинсън — ’ми аз с момчетата тук се чудехме, дали пък няма да решите, пък, както е дошъл моментът, да вземете да се разтоварите от бремето на такова, относно местоположението на координатите, където е разположено мястото, където, айде да не го увъртаме, където сте скрил всичките ония пари, които сте откраднал…?

Затворът притихна. Дори хлебарките слухтяха.

— Не, не бих могъл да направя това, г-н Уилкинсън — произнесе с ясен глас Олян след подобаваща пауза за драматичен ефект. После потупа джоба си, вдигна палец и намигна.

Надзирателите се разплуха в усмивки.

— Напълно Ви разбираме, сър. Сега на Ваше място, сър, бих си полегнал за малко, щото след половин час Ви бесиме — каза г-н Уилкинсън.

— Хей, а закуска няма ли?

— Закуската е след седем часа, сър — напомни укорително тъмничарят. — Но пък, какво да Ви кажа, що пък да не Ви направя сандвич с бекон, специално заради Вас, г-н Искрометов.

И ето че няколко минути преди изгрев слънце не другиго, а тъкмо него го преведоха през краткия коридор до малката стаичка под ешафода. На Олян му се струваше, че вижда себе си сякаш отдалече, като че част от него се рее някъде извън тялото му, като детско балонче, което ще отлитне, веднага щом пуснат въженцето, също както и в неговия случай. Стаичката беше осветена от фугите по пода на ешафода отгоре и най-вече от краищата на големия трап. Един закачулен човек тъкмо смазваше грижливо пантите на споменатия трап. Като видя влезлите, той спря и поздрави:

— Добро утро, г-н Искрометов — той любезно вдигна качулката си. — Това съм аз, сър, Даниъл Трупър Едното Дръпване. Аз съм Вашият екзекутор за днес, сър. Изобщо не се безпокойте, сър. Обесил съм дузини народ. Ей сегичка ще приключим с Вас.

— Вярно ли е, че когото не успеят да обесят от три опита, го освобождават, а, Дан? — попита Олян, докато екзекуторът старателно си избърсваше ръцете с парцал.

— Тъй казват, сър, тъй казват. Но не напразно ме наричат Едното Дръпване, сър. Ще желае ли днес господинът черната торба?

— Ще помогне ли?

— Някои хора смятат, че така изглеждат по-впечатляващо. А и прикрива онова ми ти оцъкляне на очите. Всъщност всичко е заради публиката. А тя тази сутрин си е бая голяма. Вчера във „Вестника“ имаше чудесна статия за Вас, ако питате за мнението ми. Всичките ония хора, дето разправят какъв прекрасен младеж сте бил и такова. Ъ… ще имате ли нещо против да подпишете въжето предварително, сър? Имам предвид, че няма как да Ви попитам впоследствие, а?

— Да подпиша въжето ли? — учуди се Олян.

— Да, сър — каза палачът. — То това си е традиция. Знаете ли колко хора купуват употребявани въжета? Колекционери, нали разбирате. Малко странно хоби, но всякакви ги има, нали? И естествено с автограф са по-ценни. — Той му показа едно здраво въже. — Имам си специална писалка за парафиране на въжета. По един подпис на педя дължина, ако обичате, а? Само подпис, няма нужда от посвещение. За мен това ще значи много пари. Ужасно ще съм Ви благодарен.

— Толкова благодарен, че да не ме обесите ли? — попита Олян вземайки писалката.