Тери Пратчет - Пощоряване

Точно сега искаше да разбере причината, поради която кепенците от новия модул пак бяха заяли. Той смаза плъзгачите, провери опъна на жиците и се океси надолу в свежия въздух за да провери самите кепенци. Това не беше много редно да се прави, но всеки линейчик знаеше, че няма друг начин да се оправят нещата. Да не говорим, че е напълно безопасно, стига да…

Нещо изщрака. Той се озърна и видя, че карабинерът на обезопасителното му въже се въргаля на площадката, зърна сянката, усети ужасната болка в пръстите си, чу крясъка и падна…

… като котва.

Глава първа

Ангелът

Казват, че перспективата да те обесят сутринта забележително съсредоточавала ума. За съжаление, това, върху което умът се съсредоточава в тези случаи неминуемо е тялото, което на сутринта, така де, предстои да бъде обесено.

Човекът, който предстоеше да бъде обесен, бе кръстен Олян фон Ментелик от любящи, макар и не особено благоразумни родители. Той обаче не възнамеряваше да опозори това име, доколкото то изобщо можеше още да се опозори, като бъде обесен с него. За света като цяло и в частност за тази му част, известна като Заповед за екзекуция, той беше Албърт Искрометов.

Той беше възприел по-позитивен подход към ситуацията и съсредоточи ума си върху перспективата да не бъде обесен тази сутрин, а по-специално върху перспективата да изчегърта докрай ронливия хоросан около един камък в килията му посредством една лъжица. Досега тази задача му беше отнела пет седмици и беше смалила лъжицата до нещо като пиличка за нокти. За щастие тук никой не идваше да му оправя леглото, иначе щяха да открият най-тежкия дюшек на света. В момента обект на вниманието му беше огромният тежък камък, в който беше забита голяма желязна халка за окови.

Олян седна на пода с лице към стената, хвана халката с две ръце, опря стъпала от двете страни на камъка и се напъна. Раменете му запариха, а червена мъгла застла очите му, обаче камъкът помръдна с приглушен и някак неуместно прещракващ звук. С мъка Олян успя да го отмести от дупката и надзърна вътре. В отсрещния край имаше друг камък, а хоросанът около него изглеждаше подозрително здрав и пресен. Точно пред него имаше нова лъжица. Лъскава.

Докато се взираше в нея, чу зад гърба си аплодисменти. Като обърна глава, при което сухожилията му се отзоваха с кратък агонизиращ акорд, той видя няколко от тъмничарите да го наблюдават през решетките.

— Евала, г-н Искрометов! — поздрави го единият — Рон тука ми дължи пет долара! Казвах му аз, че при вас няма лабаво! При него няма лабаво, точно така казвах!

— Вие сте го нагласили това, нали, г-н Уилкинсън? — продума морно Олян, докато гледаше как светлината проблясва по лъжицата.

— О не, не бяхме ние, сър. Заповед на Лорд Ветинари. Той държи на всички осъдени затворници да им се предоставя перспективата за свобода.

— Свобода ли? Но тук има проклет грамаден камък!

— О, да, точно така, сър, има си го — съгласи се тъмничарят — Полага Ви се, виждате ли, само перспективата . Не и действителната свободна свобода като такава. Ха, че това щеше да е малко тъпо, нали?

— Ами да, предполагам — каза Олян. Не добави „копелета мръсни“. През последните шест седмици тъмничарите се държаха с него съвсем културно, а и той държеше да се разбира с хората. Разбирането с хората беше част от капитала му; всъщност то представляваше почти целия му капитал. Освен това тези хора имаха големи тояги. Така че, подбирайки грижливо думите си, той продължи:

— Някои биха сметнали това за жестока гавра, г-н Уилкинсън.

— Да, сър, и ние го питахме за това, сър, но той каза, че не, не било гавра. Каза, че това представлявало такова — челото му се набръчка — трудова те-рап-пия, здравословни упражнения, предотвратявало отчаянието и предлагало най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата.

— Надеждата — повтори кисело Олян.

— Ама нали не сте разстроен, сър?

— Разстроен ли? Защо пък да съм разстроен, г-н Уилкинсън?

— Ами такова, последният тип дето беше тук, та той взе че се промъкна в канализацията, сър. Много дребен човек, много гъвкав.