Тери Пратчет - Пощоряване

Той сведе поглед към книжата си. След време пак вдигна очи и попита:

— Все още ли сте тук, господин Генерален началник на Пощите?

— Това ли беше всичко? — рече потресен Олян. — Един момент ме бесите, а в следващия момент ме назначавате на служба?

— Да видим… да, това е всилко. А, да, разбира се, щях да забравя. Дръмнот, бихте ли дали на г-н Ментелик ключовете му.

Чиновникът пристъпи и му връчи огромна ръждясала връзка ключове, след което му подаде лист хартия.

— Моля, подпишете тук, господин Генерален началник на Пощите — подкани го той.

„Един момент“ — помисли си Олян. — „та това е само някакъв град. Има си порти. Отвсякъде е обкръжен с най-различни посоки за бягство. Има ли значение какво подписвам?“

— Разбира се — каза той на глас и надраска името си.

— Истинското Ви име ако обичате — обади се Лорд Ветинари, без изобщо да го поглежда. — Под какво име се подписа той, Дръмнот?

Чиновникът протегна врат.

— Ъъъ… Етел Змийски, милорд, доколкото мога да разчета.

— Моля Ви, опитайте да се концентрирате, г-н Ментелик — каза уморено Ветинари, все така видимо зачетен в книжата си.

Олян пак въздъхна. Добре де, какво значение щеше да има, след като и така и така ще бяга? А имаше дълго да бяга, ако не успееше да си намери кон.

— С което ни остава единствено още въпросът за инспектора по Вашата гаранция — каза Лорд Ветинари все така потънал в четене на своите книжа.

— Инспектор по гаранцията?

— Да. Аз не съм чак толкова глупав, г-н Ментелик. Той ще Ви чака след десет минути пред Пощенската Палата. Приятен ден.

След като Олян излезе, Дръмнот се изкашля учтиво и попита:

— Мислите ли, че той ще се яви там, милорд?

— Винаги трябва да се отчита психологията на индивида — каза Ветинари докато поправяше правописа на един официален отчет. — Аз постоянно правя това, а Вие, Дръмнот, понякога за съжаление го пропускате. Поради което той си тръгна оттук с Вашия молив.

Винаги се движѝ бързо. Никога не знаеш какво може да те гони.

Десет минути по-късно Олян фон Ментелик вече беше извън града. Беше си купил кон, което беше малко унизително, обаче в случая бързината беше от фундаментално значение, а той имаше време само набързо да се отбие до едно от скривалищата си за спешни случаи и да вземе една кльощава стара кранта от Яслата за Избор в „Конюшните на Хобсън — Коне под наем“ 5 5 Относно името на секретаря на Ветинари: Drumknott се състои от думите за „барабан“ и „възел“, но звучи точно като „drum not“, т.е. „не бие барабана“, не разгласява. — Бел.пр. . Е, поне никой побеснял гражданин нямаше да се обажда на Стражата.

Никой не му направи проблем. Никой дори не го погледна втори път — никой никога не го поглеждаше втори път. Градските порти наистина си бяха широко отворени. Равнините се бяха ширнали пред него, изпълнени с възможности. А него си го биваше с малко приказки да направи от нищото нещо. Така например, още в първото градче по пътя си той щеше да обработи крантата с някои прости техники и съставки, които щяха да я направят да струва двойно повече, отколкото беше платил за нея, е, поне за двадесетина минути или докато не завали дъжд. Двадесет минути щяха да са му достатъчни да я продаде и, с малко късмет, да намери по-добър кон, малко по-добър от исканата цена. Ще повтори процедурата в следващия град и така след три дни, или може би четири, ще има кон, заслужаващ си да се притежава.

Това обаче беше само така, между другото, колкото да се намира на работа. Той имаше три пръстена с доста правдоподобни диаманти, скрити в хастара на палтото му, един истински в тайния джоб в ръкава и един почти съвсем истински златен долар, сръчно зашит в яката. За него те бяха каквото са трионът и чукът за дърводелеца. Бяха примитивни инструменти, но щяха да го върнат в играта.

Има една поговорка — „Не можеш да измамиш честен човек“, постоянно цитирана от онези, които си изкарват хляба като мамят честни хора. Олян никога не беше изпитвал съзнателно правотата й. Ако измамиш някой честен човек, той обикновено беше склонен да се оплаче в местната Стража, а в днешни дни ставаше все по-трудно да ги подкупиш. Да се мамят нечестни хора беше значително по-безопасно, а и някак си по-спортсменски. Да не говорим, че те бяха толкова по-многобройни. Почти не се налагаше да подбираш.

Половин час след като беше пристигнал в град Хапли, където от големия град се виждаше само стълб пушилка на хоризонта, той беше седнал със съкрушен вид пред хана, без никакви средства освен един автентичен диамантен пръстен на стойност сто долара и неотложна нужда да се прибере у дома в Генуа, където бедната му стара майчица умираше от Гадинки. Единадесет минути по-късно той вече чакаше търпеливо пред един бижутерски дюкян, в който бижутерът казваше на състрадателния гражданин, че пръстенът, който чужденецът беше готов да продаде за двадесет долара, всъщност струвал седемдесет и пет (дори бижутерите трябва все от нещо да живеят). А след още тридесет и пет минути той вече напускаше града с по-добър кон, с пет долара в джоба и оставяше зад себе си злорадстващ състрадателен гражданин, който, макар че му стигаше ума да следи внимателно ръцете на Олян, все пак щеше да се върне при бижутера и да се опита да му продаде за седемдесет и пет долара лъскав месингов пръстен със стъкълце, който всеки можеше да си купи за не повече от петдесет цента.