Тери Пратчет - Пощоряване

Светът беше благословен с лисата на честни хора, но пък беше възхитително пълен с хора, убедени, че могат да различат честен човек от мошеник.

Той потупа с пръст джоба на сакото си. Разбира се, тъмничарите му бяха взели картата от там, вероятно докато той беше зает с това да е мъртъв. Беше хубава карта, от която г-н Уилкинсън и приятелчетата му щяха да научат много за криптографията, географията и коварната картография. Обаче нямаше да намерят по нея местонахождението на 150000 Анкх-Морпоркски долара в различни валути, защото въпросната карта беше съвършена и съвършено изпипана измислица. Все пак душата на Олян беше сгрята от прекрасното чувство да знае, че те, поне за някое време, ще притежават най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата. Човек, който не можеше просто да запомни къде е струпал баснословно голямо имане, направо си заслужаваше да го загуби, ако питаха Олян. Засега обаче щеше да му се наложи да не припарва до него, докато го чакаше…

Олян дори не си стори труда да забележи името на следващото градче. Имаше си страноприемница и това му стигаше. Взе си стая с изглед към една занемарена задънена уличка, увери се, че прозорецът се отваря лесно, хапна задоволително и си легна рано.

Никак не е зле, помисли си той. Тази сутрин той беше на ешафода с действителна примка около действителния му врат, а ето че вечерта пак е в играта. Сега нямаше нужда от друго, освен отново да си пусне брада и да избягва Анкх-Морпорк за около шест месеца. Или може би само за три.

Олян имаше талант. Освен това беше развил множество умения дотам, че му бяха станали втора природа. Беше се научил да бъде представителен, но нещо в гените му го правеше незапомнящ се. Имаше дарбата да не го забелязват, да е само лице в тълпата. Хората се затрудняваха да го опишат. Той беше… ами беше „някъде към“. На възраст някъде към двайсетте или трийсетте. В полицейските доклади навред по континента ръстът му варираше между, ами, някъде към един и седемдесет и някъде към един и осемдесет и пет, косата му фигурираше във всякакви разцветки от кафеникава до руса, а липсата на отличителни белези обхващаше цялото му лице. Той беше някъде към… средностатистичен. Това, което хората всъщност запомняха , бяха аксесоарите като очила и мустаци, от които той винаги си носеше приличен подбор. Запомняха също имена и маниеризми, каквито той имаше със стотици.

А, да, запомняха също и, че преди да го срещнат, са били по-богати.

В три часа през нощта вратата се отвори с гръм. И то не с някакъв фигуративен гръм, а именно гръмна и по отсрещната стена зачаткаха трески. Но още преди те да паднат на земята, Олян вече беше скочил от леглото и се премяташе през прозореца. Беше автоматична реакция, която нямаше защо да се допитва до ума. Освен това, преди да легне, той беше проверил и знаеше, че под прозореца имаше голяма бъчва с вода, която щеше да смекчи падането му.

Сега обаче я нямаше.

Който и да я беше задигнал, не беше дигнал и земята под нея, която не смекчи падането му така, че му изкълчи глезена.

Надигна се тихичко, нареждайки на умряло, и заподскача покрай сградата, опирайки се на стената. Конюшнята на хана беше зад ъгъла. Трябваше му само да се качи на кон, на който и да е кон…

— Г-н Ментелик? — проехтя един плътен глас.

О, богове, трол; звучеше си като трол, при това голям, не знаеше че си имат от тях тук долу в провинцията.

— Не Можете Да Избягате И Не Можете Да Се Скриете, Г-н Ментелик!

Чакай, чакай, та той нали не беше издал истинското си име на никого тук, нали? Но тази мисъл остана на заден план. Някой го гонеше, следователно той бягаше. Добре де, подскачаше.

Рискува да се озърне когато стигна задната врата на конюшнята. Стаята му беше озарена от червено сияние. Нямаше да подпалят всичко тук заради някакви си шепа долари, нали? Та това беше глупаво! Всеки знае, че като те насадят с добро менте, трябва възможно най-бързо да го пробуташ на някой друг балама, нали? Някои хора просто не ставаха за нищо.

Единственият кон в конюшнята беше неговият и не изглеждаше въодушевен от срещата с него. Подскачайки на един крак, Олян му сложи юздата. Нямаше какво да губи време за седло. Можеше да язди без седло. Да му се не види, веднъж му се беше случило да язди и без гащи, но за щастие целият онзи катран с перушината му помогна да залепне на коня. Беше световен шампион по скоростно напускане на градове.

Понечи да изведе коня от конюшнята и чу дрънченето.