Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Тя напердаши Джейни! — отбеляза жабокът — Момичето си има талант!

— Може би, но и трябва и нещо повече. Джейни не е много умна. Тя е само Забранително чудовище от първа степен. И тя сигурно се е чувствала доста объркано в поток, когато обичайното й местообитание са застоялите води. Има много, ама много по-лоши неща от нея.

— Какво имаш предвид под „Забранително чудовище първа степен“? Никога не съм чувал да я наричат така. — поинтересува се жабокът.

— Освен че съм вещица, аз съм и учителка. — обясни мис Тик, докато си нагласяше шапката — Следователно съставям списъци. Правя класификации. Записвам нещата в пригледни таблици с два цвята мастило. Джейни е едно от многото същества, изобретени от възрастните, за да не смеят децата да ходят на опасни места. — тя въздъхна — Ех, ако хората вземеха да помислят преди да измислят чудовища.

— Длъжна си да останеш и да й помогнеш. — каза жабокът.

— Тук аз практически нямам сила — отвърна мис Тик — Казах ти вече. От варовика е. И си спомни червенокосия човек. Нак Мак Фийгъл да я заговори ! Да я предупреди ! Аз през живота си не съм видяла нито един от тях! С тях на нейна страна, кой знае какво ще съумее тя?

Тя взе жабока в ръце и продължи:

— Сещаш ли се какво ще стане сега? Всичките неща, заключени в старите приказки. Всичките онези причини да не се отклоняваш от пътеката, да не отваряш забранената врата, да не казваш неправилната дума или да не разсипваш сол. Всичките измишльотини, от които децата имат кошмари. Всичките чудовища изпод най-голямото легло в света. Има място, където всички измишльотини са истински и сънищата са реални. И ако никой не ги спре, те ще станат истински тук. Ако не бяха Нак Мак Фийгъл, щях да съм наистина обезпокоена. При това положение ще се опитам да докарам някаква помощ. Без метла това ще ми коства най-малкото два дни!

— Не е честно да я оставяш сама с тях — каза жабокът.

— Тя няма да е сама. Ще има теб.

— Оу — рече жабокът.

Тифани спеше в една стая с Фина и Хана. Тя се събуди, когато ги чу да идват и полежа със затворени очи, докато дишането им не стана равномерно, което ще рече, че са засънували сънища за млади стригачи на овце, свалили ризите си. Навън лятна мълния забляска по хълмовете и затътна гръм…

Гръм и Мълния . Преди да разбере, че това са звукът и светлината на бурята, тя ги знаеше като кучета. Овчарските кучета на Баба винаги бяха с нея, под открито небе и под покрив. Видиш ги като бели резки в далечината по торфа, а в следващия момент изведнъж се озоват задъхани тук, с очи, неоткъсващи се от Бабиното лице. Половината кучета по баирите бяха кутрета на Мълния, обучени от Баба Болежкова.

Тифани беше ходила със семейството си на големите Кучешки състезания. Всички овчари от Варовитище се събираха на тях и най-добрите излизаха да покажат колко ги бива да работят с кучетата си. Кучетата скупчваха овцете, разделяха ги, вкарваха ги в кошарите… а понякога се втурваха и се счепкваха с други кучета, понеже и най-доброто куче си има лоши дни. Но Баба никога не излизаше с Гръм и Мълния. Тя все се облягаше на оградата с кучетата легнали пред краката и, гледаше съсредоточено представянето и пуфкаше с калпавата си лула. И бащата на Тифани каза, че след като всеки овчар покажеше как се оправят кучетата му, съдиите ще погледнат нервно към Баба Болежкова, за да видят какво мисли тя.

Всъщност всички овчари гледаха нея. Баба никога не излизаше на състезанията, защото самата тя беше състезанията. Ако Баба решеше, че си добър овчар, ако кимнеше, като излизаш на арената, ако пуфнеше с лула и кажеше „а така“, то ти си героят на деня и цялото Варовитище е твое…

Когато Тифани беше малка и беше на Кърището с Баба, Гръм и Мълния й бяха бавачки. Те лежаха и бдяха на няколко крачки от където тя си играеше. И тя беше толкова горда, когато баба й разреши да ги използва да събере едно стадо. Тя търчеше възбудено натам насам крещейки „Тук!“, „Натам!“ и „Давай!“ и, о чудо, кучетата се справиха отлично.

Сега тя знаеше, че те щяха да се справят отлично, каквото и да викаше тя. Баба само си седеше там пушейки лулата си и кучетата като че четяха мислите й. Те се оставяха само на Баба Болежкова да ги командва…

След малко бурята утихна и зашумоля лек дъжд. По някое време котаракът Плъхарко отвори вратата и скочи в леглото. Плъхарко беше голям, толкова едър, че чак се разтичаше. Той беше толкова тлъст, че на всяка що годе равна повърхност само се разнасяше като голяма локва от козина. Той мразеше Тифани, но никога не позволяваше на личните си чувства да застанат на пътя му към топло местенце за спане.