Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Тя се разкашля шумно.

— Виде ли бе? — викна един от гласовете от кукленската къщичка — Събудихте ги! Ха да бегаме!

Отново настана тишина и този път Тифани реши, че това е тишината когато няма никой, а не тишината когато някой е невероятно тих. Плъхарко пак заспа, помръдвайки уши, докато обезкостяваше някого в тлъстите си котешки сънища.

Тифани изчака още малко, после стана и се промъкна към вратата на спалнята, гледайки да не настъпи някоя от двете скърцащи дъски. Слезе в тъмното по стълбите, примъкна един стол, измъкна книгата с Приказките от Бабината лавица, вдигна резето на задната врата и излезе навън в топлата лятна нощ.

Беше мъгливо, но отгоре се виждаха няколко звезди и на небето имаше гърбава луна. Тифани знаеше, че луната е гърбава, защото беше прочела в Алманаха, че „гърбава“ значи, че луната е само малко по-пълна от полумесец, така че тя започна да внимава когато му дойдеше времето, за да може да си каже: „Я, колко е гърбава луната тази нощ…“

Може би това ви казва за Тифани повече, отколкото тя би искала да знаете.

На светлината на изгряващата луна баирите бяха като черна стена, запълнила половината небе. За миг тя а да потърси светлинката от лампата на Баба Болежкова…

Баба не беше загубила нито едно агне. Едно от първите неща, които си спомняше Тифани беше как майка и я държи на прозореца през една мразовита нощ рано напролет, с милиони бляскави звезди искрящи над планините, а в тъмнината на баирите единствената жълта звезда на съзвездието Баба Болежкова лъкатушеше през нощта. Тя не би си легнала докато не намери агнето, независимо колко лошо е времето…

Имаше едно място, където в голямо семейство човек можеше да удовлетвори нуждата си от уединение и това беше нужникът. Там отиваше който искаше да остане за малко насаме. Там имаше свещ, а на един канап висеше миналогодишният Алманах. Печатарите познаваха нуждите на читателите си и печатаха Алманаха на тънка мека хартия.

Тифани запали свещта, настани се удобно и отвори книгата с Приказките. Луната се гърбавееше през отвора на вратата изрязан като полумесец.

Тя никога не беше харесвала тази книга. Изглеждаше й, че книгата се опитва да и каже какво да прави и какво да мисли. Не се отклонявай от пътя, не отваряй вратата, но мрази злата вещица, защото тя е зла . О да, и вярвай, че размерът на обувката е добър начин да си избереш жена.

Много от приказките бяха твърде подозрителни, ако питаха нея. Като тази, където накрая двете добри деца набутваха лошата вещица в собствената и пещ. Тифани се безпокоеше за това след всичко случило се с госпожа Снапърли. Тя беше сигурна, че от приказки като тази хората преставаха да мислят читаво. Като четеше тази приказка, тя си мислеше: Да прощавате, ама никой няма толкова голяма пещ, че да побере цял човек, а, като стана дума, какво са си мислели тези деца, че могат както си се разхождат да ядат къщите на хората, а? И откъде накъде някакво си момче, толкова глупаво, че да не знае, че една крава струва много повече от пет бобени зърна, да има правото на убийство на великана и на кражбата на цялото му злато? Да не споменаваме извършения от него екологически вандализъм! А момиченце, което не може да направи разлика между вълк и собствената си баба трябва или да е тъпа та вдлъбната или да произхожда от изключително грозно семейство. Приказките не бяха истински . Но госпожа Снапърли умря заради приказки.

Тя обръщаше страница след страница, търсейки нужните картинки. Защото макар приказките да я ядосваха, картинките обаче, тези картинки бяха, ах, по-хубави от всичко, което тя беше виждала.

Тя обърна още една страница и ето я.

Повечето от картинки на феи не бяха особено впечатляващи. Честно казано те приличаха на момиченца от балетно училище току-що минали право през трънака. Тази обаче беше… различна. Цветовете бяха странни и нямаше сенки. Грамадни треви и маргаритки растяха навсякъде, така че феите уж трябваше да са малки, но те изглеждаха големи. Те приличаха на доста странни хора. Със сигурност не приличаха на феи. Надали си имаха крилца. Фактически някои приличаха на чудовища. Момиченцата с балетни полички нямаха никакъв шанс срещу тях.

И чудна работа, от всички картинки в книгата само тази изглеждаше като нарисувана от художник, изобразявал каквото е имало пред очите му. Другите картинки — балеринките и бебенцата с ританки, изглеждаха нагласени и сладникави. Тази не. Това ще рече, че художникът е бил там…