Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Като цяло Тифани беше доста правдива, но и се струваше, че понякога не е толкова лесно да се разделят нещата на „истина“ и „лъжа“, а по-скоро на „неща, които хората трябва да знаят точно в този момент“ и „неща, които не е нужно да знаят точно в този момент“.

Освен това тя не беше сигурна какво точно тя знае в този момент.

На закуска имаше каша. Тя ядеше бързо, нямайки търпение да отиде до кошарите и да види тази работа за онзи овен. Може пък да има следи в тревата или нещо такова…

Без да знае защо тя погледна нагоре.

Плъхарко беше легнал да спи пред пещта. Сега беше застанал нащрек. Тифани се опита да види какво гледа котаракът.

На шкафа имаше ред сини и бели вази, които не ставаха за нищо полезно. Някаква възрастна леля ги беше оставила на майка и, която се гордееше с тях, понеже изглеждаха хубави, но бяха съвсем безполезни. В чифлика нямаше много място за добре изглеждащи безполезни неща, така че те бяха много ценени.

Плъхарко се беше вгледал в капака на една от тях. Капакът се понадигна много бавно и отдолу се мярна червена коса и зяпнаха две малки очички.

Когато Тифани се вгледа в тях, капакът отново се спусна. Следващия момент тя дочу приглушено топуркане и съдината се заклатушка, а над шкафа се издигна малко облаче прах. Плъхарко изумено се оглеждаше.

Те със сигурност бяха много бързи.

Тя хукна към кошарите и се огледа. Мъглата се беше разсеяла и чучулиги се издигаха над ридовете.

— Ако онзи овен не се върне на мига — викна тя към небето — ще има равносметка .

Гласът й отекна от хълмовете. И тогава тя дочу, много тихичко, но и съвсем наблизо, гласчета:

— Що вика бабаягата? — попита първият глас

— Вика, дека щело да има равносметка!

— Олеле-малеле, вай-вай-вай! Загазииме я!

Тифани се огледа с лице, почервеняло от гняв.

— Ние имаме дълг — обърна се тя към небето и към тревата.

Баба Болежкова беше казала това веднъж, когато Тифани плачеше за едно агне. Тя говореше малко по старовремски и рече така: „Като богове сме ний за зверовете в полето, джигитчето ми. Ний определяме, кое е време да се родят и кое е време да умрат, а от туй време до онуй време ний имаме дълг“.

— Ние имаме дълг — повтори Тифани, малко по-меко. Тя огледа полето:

— Знам, че ме чувате, където и да сте. Ако този овен не се върне, някой ще… я загази.

Чучулигите пееха над пасищата и правеха тишината още по-дълбока.

Тифани имаше да свърши туй-онуй по чифлика преди да намери още време за себе си. Това включваше хранене на кокошките и събиране на яйцата и усещане на известна гордост от факта, че те са с две повече отколкото щяха да бъдат иначе. Включваше също донасяне на шест кофи вода от кладенеца и зареждане с цепеници на кутията до печката, но тя остави тези работи за по-късно, защото не и харесваше чак толкова да ги прави. Но пък много и харесваше да бие масло. Това й даваше време да мисли.

Когато стана вещица с островърха шапка и метла, си мислеше тя, докато въртеше ръчката, само ще замахна с ръка и маслото ще излезе направо ей така . И ако някое от онея рижи дяволчета само си помисли да взема от нашите животни, ще…

Нещо зад нея пльосна, там където бяха наредени шестте кофи, с които тя трябваше да ходи до кладенеца. Една от тях сега беше пълна с вода и точно тя още се кандилкаше.

Тя продължи да си бие като че ниещо не се е случило, но след малко спря и отиде до сандъка с брашно. Взе една шепа и го разсипа над прага, след което се върна да бие маслото.

След някое време зад нея се чу ново плискане. Когато тя се обърна, зад нея, да точно така, имаше още една пълна кофа. А по брашното на прага имаше само два реда малки стъпки — едни излизащи от мандрата, други влизащи.

Когато някоя от тежките дървени кофи беше пълна, Тифани едва можеше да ги повдигне.

Значи, помисли си тя, освен че са невероятно бързи, те са и извънредно силни. Аз наистина съм твърде спокойна, като се има предвид всичко това.

Тя погледна нагоре към големите греди под покрива и от там падна малко прах, като че нещо се беше бързо-бързо отдръпнало.

Мисля, че трябва веднага да сложа край на това, помисли си тя. От друга страна нищо няма да стане, ако изчака, докато се напълнят всичките кофи.

— А после трябва да се напълни с цепеници кутията в миялнята — каза тя на глас. Е, струваше си да опита.

Продължи да бие масло, без да си дава труда да се обръща, когато чу още четири плискания зад себе си. Нито пък когато чу приглушено шептание и тропота от цепеници хвърляни в кутията. Обърна се чак когато шумовете спряха.