Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Ех, само да си беше взела тигана.

— Мари дребна бабаяго! Запри ма, не се помайвай!

Тя зяпна нягоре. Малко синьо човече се беше показало от снега на върха на плета.

— Гони ме конник без глава! — викна тя.

— Нема да му стане работата. Ти са запри! Глей го у зъркелите!

— Ама той няма очи!

— Кривънци! Ти бабаяга ли си или що? Глей го у зъркелите дето си ги нема!

И синият човек изчезна в снега.

Тифани се обърна. Конят беше навлязъл под дърветата, и стъпката му стана по-сигурна на по-равното. Конникът беше извадил меч и я гледаше с очите, които нямаше. Отново се чу тежкото дишане, нещо което не беше за всяко ухо.

Малките човечета ме гледат, помисли си тя. Не мога да бягам. Баба Болежкова не би избягала от някаква си твар без глава на раменете.

Тя скръсти ръце и го погледна.

Конникът поспря, като че учуден, но пак пришпори коня напред.

Синьо-червена фигура, по-голяма от останалите човечета скочи от дърветата. Право върху муцуната на коня, между очите му и хвана по едно от ушите му с всяка ръка.

— На ти цела глава пърхот, бе смрад — чу вика му Тифани — От Голем Йън за скъп спомен!

И човечето удари коня по главата със собствената си глава . За нейна изненада конят се люшна настрани.

— Оти си ми толкоз яко ма? — викна малкият боец — На ти още йеднъж, ма от сърце !

Този път конят отчаяно задрапа назад, но задните му крака се изметнаха и той рухна в снега. Малки сини човечета изригнаха от плета. Конникът се опита да се изправи, но беше залят от синьо-червен ураган от вряскащи същетсва…

И изчезна. Снегът изчезна. Конят изчезна.

Сините човечета за момент се озоваха на купчина на горещия прашен път. Един от тях се оплака:

— Ау, кривънци! Ритнах се у моята си чутура!

После и те изчезнаха, но за миг Тифани зърна по някой друг синьо-червен вихър да профучи към плета.

И чучулигите отново запяха. Плетищата пак бяха зелени и нашарени с цветя. Нито едно клонче не беше прекършено, нито едно цветче потревожено. Небето си беше синьо, без диамантени искрици.

Тифани погледна надолу. Снегът се топеше на върховете на ботушите й. Чудна работа, това й хареса. Това значеше, че каквото и да бе станало току-що, беше вълшебство, а не лудост. Защото ако затвореше очи, тя все още можеше да дочуе свистящото дишане на безглавия човек.

Това, което и трябваше сега, бяха хора, и да се случат обикновени неща. Но повече от всичко друго тя искаше отговори.

Всъщност, това, което и се искаше повече от всичко друго, беше да не чува свистящото дишане щом затвори очи…

Палатките ги нямаше. Освен няколко парчета счупен тебешир, огризки от ябълки, тук-таме изпотъпкана трева и, уви, няколко кокоши перца, нямаше нищо от което да личи, че учителите изобщо са били тук.

— Псът! — чу се приглушен гласец.

Тя погледна надолу. Жабокът се измъкна изпод лападово листо.

— Мис Тик каза, че ще се върнеш — каза той — Изглежда ти се иска да разбереш някои неща, нали?

— Всичко! — започна Тифани — Наводнихме се от малки човечета! И половината им приказки не разбирам! Те все ме наричат баба яга!

— А, да — кимна разбиращо жабокът — Значи Нак Мак Фийгъл!

— Заваля сняг, а после го няма! Гонеше ме конник без глава ! А един от… Какви казваш, че са те?

— Нак Мак Фийгъл — повтори жабокът — Известни също като пиктсита. Те наричат себе си Дребнио Волен Народ.

— Добре де, един от тях удари с глава коня! И конят падна! А пък беше грамаден кон!

— Колко типично за Фийгъл — отбеляза жабокът.

— Дадох им мляко, а те го разсипаха!

— Дала си на Нак Мак Фийгъл мляко ?

— Нали каза, че са пиксита!

— Не пиксита, а пиктсита . Те определено не пият мляко!

— Те да не са от същото място като Джейни? — поиска да знае Тифани.

— Не. Те са бунтуват — отговори жабокът.

— Да се бунтуват? Против кого?

— Против всекиго. Против всичко. — обясни жабокът — Сега ме вдигни.

— Защо?

— Защото на кладенеца има жена, която те е зяпнала с един такъв поглед. Пъхни ме в джоба на престилката си, заради всичко свято.

Тифани прибра жабока и се усмихна на жената:

— Правя си колекция от препарирани жаби.

— Хубаво, миличката ми — отвърна жената и се забърза по своите си работи.

— Това не беше особено мило — възмути се жабокът от престилката и.

— Хората и без това не слушат — рече спокойно Тифани.

Седна под едно дърво и извади жабока от джоба си.

— Фийгълите се опитаха да откраднат някои от нашите яйца и една от овците ни — каза му тя — Но аз си ги върнах.