Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Това изглежда не подейства. Но пък къщата гъмжеше от хора, отварящи и затварящи врати и викащи и пречкащи се един другиму и… е, Фийгълите си бяха срамежливи, въпреки че лицата на повечето от тях бяха като юмруци с очи.

Недей да искаш разни неща, беше и казала мис Тик. Прави ги.

Тя слезе по стълбите. Бяха надошли и някои от жените събирали вълна на стригането. Бяха се скупчили около майка и, която седеше на масата и плачеше. Никой не обърна внимание на Тифани. Често ставаше така.

Тя се вмъкна в мандрата, внимателно затвори вратата след себе си и се наведе да погледне под мивката.

Вратата още веднъж се отвори с трясък и баща и нахлу вътре. Той се спря, а Тифани го погледна гузно.

— Той не може да е там долу, момиче! — каза и той.

— Добре, ама, ъъъ… — замънка Тифани.

— Погледна ли горе?

— Даже на тавана, татко…

— Добре… — баща и изглеждаше едновременно паникьосан и нетърпелив — иди и… направи нещо!

— Да, татко.

Когато вратата се затвори, Тифани отново погледна под мивката.

— Жабок, там ли си?

— Голяма мизерия е тук долу — оплака се жабокът — Много чистиш. Дори и паяк не се намира.

— Слушай, спешно е! — отсече Тифани — Малкото ми братче се е изгубило. Посред бял ден! На рида, където всичко се вижда на мили околовръст!

— Квак му квак .

— Моля?

— Ъ, това беше, ъ, ами псувах на жабешки — заоправдава се жабокът — Извинявай много, но…

— Има ли всичко това нещо общо с магията? — прекъсна го Тифани — Има, нали?

— Надявам се, че няма — каза жабокът — но мисля, че има.

— Онези човечета ли откраднаха Уентуърт?

— Кой, Фийгълите ли? Те не крадат деца!

Имаше нещо особено в начина, по който жабокът каза това: Те не крадат…

— Тогава знаеш ли кой е задигнал Уентуърт? — настоя Тифани.

— Не. Но… може би те знаят. Виж, мис Тик ми каза, че не се предполага ти да…

— Брат ми е откраднат — рече остро Тифани — Да не би да ми казваш да си кротувам?

— Не, но…

— Добре! Къде са Фийгълите сега?

— Снишават се, предполагам. Нали виждаш, пълно е с хора тършуващи наоколо, но…

— Как може да ги върна тук? Нужни са ми!

— Хъм, мис Тик каза…

— Как да ги върна тук?

— Ъ… искаш те да се върнат, така ли? — жабокът изглеждаше много тъжен.

— Да!

— Е, това не е нещо, което повечето хора биха си поискали — заувърта го жабокът — Те не са като домашните духчета. Дойдат ли ти Нак Мак Фийгъл у дома, обикновено е време да се изнасяш — Накрая той въздъхна — Кажи ми, баща ти пие ли?

— По някоя бира от време на време. Какво общо има това?

— Само бира ли?

— Добре де, не би трябвало да знам за онова, което баща ми нарича Извънредното Средство за Овчи Натривки — каза Тифани — Баба Болежкова го правеше в стария краварник.

— Скоросмъртница, а?

— Разяжда лъжиците — призна Тифани — За специални случаи е. Баща ми казва, че не е за жени, защото от него ти никнат косми на гърдите.

— Тогава, ако искаш да си сигурна , че ще намериш Нак Мак Фийгъл, вземи от него. Повярвай ми, ще подейства.

След пет минути Тифани беше готова. Малко неща остават скрити от тихичко дете с добро зрение, и тя знаеше къде се държат шишетата и взе едно. Тапата беше набита през парцал, но пък беше стара и тя успя да я изчегърта с върха на ножа. Очите и се насълзиха от изпаренията. Понечи да сипе малко от златисто-кафявата течност в паничката…

— Недей! — извика жабокът — Ще ни стъпчат до смърт. Само я остави за малко отворена.

Изпаренията се надигнаха от бутилката като мараня.

Тогава тя го долови — усещането за приковано, даже занитено за бутилката внимание в тъмната хладна стая.

Тя седна на доилното столче и каза:

— Добре, може да излезете.

Те бяха стотици . Надигаха се иззад кофите. Спускаха се по конци от гредите на тавана. Изникваха на сурии иззад рафтовете за сирене. Изпълзяваха изпод мивката. Пръкваха се от места, където никога не ще си помислиш, че може да се скрие някой с коса като гръмнал портокал.

Всичките бяха високи по около педя и почти целите бяха сини, макар че беше трудно да се каже, дали е синя кожата им, или това е от татуировките, които покриваха цялата им кожа, която не беше покрита с червена коса. Носеха препаски, а някои бяха облечени и в по още нещо като тънки елечета. Неколцина носеха на главите си заешки или плъхски черепи като някакви шлемове. И всички до един носеха заметнати на гърбовете си мечове, големи почти колкото самите тях.