Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Нак Мак Фийгълите изпъшкаха и Тифани дочу един от тях да си мърмори: „Епа да, она си е бабаяга. Бабоягски въпросец беше туй!“

Шлемовъртачът се огледа, като че търсейки подкрепа.

— Нечеме си издава имената. — промънка той, но един друг Фийгъл, някъде от безопасността на задните редове му изшътка:

— Немой се репчи на бабаяга!

Малкият човек вдигна към нея изтерзан поглед и каза:

— Я, гос’жа, съм Големио човек на клано. А мойто име, оно е… — той преглътна — Роб Секигоопрай Фийгъл, гос’жа. Ма много те молим, нема да го ползуеш против мене!

Жабокът беше готов да поясни:

— Те си мислят, че в имената има магия. Не ги казват на никого, за да не вземе някой да ги запише.

— Епа да, и да ги тури у засукани докюменти — обади се един Фийгъл.

— Като призовки и таквоз — вметна друг.

— Или онея ми ти афишища, дето пише „Издирва се“ — добави още един.

— И актове и показания.

— Мале даже заповеди за държанье!

Фийгълите панически се озъртаха при самата ужасяваща мисъл за писани неща.

— Мислят си, че писмото е даже още по-могъщо — прошепна жабокът — Мислят си, че всяко писмо е магия. Думите ги безпокоят. Виждаш ли им мечовете? Те светят в синьо, когато наблизо има адвокати.

— Добре де — склони Тифани — Най-после стигнахме донякъде. Обещавам никъде да не му пиша името. А сега ми разкажете за тази кралица, която взе Уентуърт. Кралица на какво?

— Не мо’ем го издумам на глас, гос’жа — отвърна Роб Секигоопрай — Она че чуе името си, дето и да се продума и че ми доде и че ми окне.

— Действително, така си е — потвърди и жабокът — Хич не ти трябва да я срещаш, ама наистина.

— Много ли е лоша?

— По-лоша. Наричай я просто Кралицата.

— Да, Кралицата — продума Роб Секигоопрай и я погледна с ясните си тревожни очи — Ма ти не найш ли за Кралицата? Мигар не си унука на Баба Болежкова дето тея бърда са й у костите, па да не найш? Не найш ли за работите? Она не ти ли е светнала за работите? Ма бабаяга ли си или що? Епа мо’е ли туй да го бъде ма? Ти ми джасна Зеленозъбата Джейни и са дзвери на Коннико без Чутура право у зъркелите дето си ги нема, па туй ли викаш са, че не найш?

Тифани му се усмихна сковано и прошепна на жабока:

— Какво ми говорят за „наше“ нещо си? И какъв е този юнак на Баба Болежкова?

— Доколкото мога да съдя — преведе жабокът — те са втрещени, че не знаеш нищо за кралицата и за… ъ… магичните работи, което не им се връзва с това, че си внучка на Баба Болежкова и че си устискала на онези чудовища. „Найш“ значи „знаеш“.

— Ами юнакът?

— Забрави за юнака. Те си мислят, че Баба Болежкова те е учила на магия. Ще бъдеш ли така добра да ме вдигнеш до ухото си?

Когато Тифани го дигна, той и прошепна:

— Най-добре да не ги разочароваме, а?

Тя преглътна.

— Но тя никога не ме е учила за никаква магия… — започна тя. И спря. Вярно си беше. Баба Болежкова не я беше учила на никаква магия. Но за сметка на това всеки ден показваше магия на хората.

…Това се случи когато най-добрата хрътка на Барона я спипали да дави овце. Нали беше ловджийско куче, та като било на баирите, видяло овците да бягат и се впуснало след тях и…

Баронът знаеше, какво е наказанието за давене на овце. На Варовитище си имаше закони, толкова стари, че никой не си спомняше, кой ги е установил. И всеки знаеше, че на кучета убили овца им се полага смърт.

Това куче обаче струваше цели петстотин златни долара, така че, както разправят, Баронът пратил един слуга на рида до Бабината колибка на колела. Тя седяла на прага, пушила си лулата и гледала към стадата.

Човекът дошъл при нея на кон и изобщо не си направил труда да слезе. Хич не беше добре да правиш така, ако искаш Баба Болежкова да ти е приятел. Подкованите копита нараняваха торфа. На нея това хич не и харесваше.

Той казал:

— Баронът ти заповядва да намериш начин да се спаси неговото куче, госпожо Болежкова. В отплата, той ще ти даде сто сребърни долара.

Баба се усмихнала накъм хоризонта, попуфкала с лулата си и отвърнала:

— Дигне ли човек ръка на лорда си, тоя човек се обесва. Открадне ли гладуващ човек овца на лорда си, тоя човек се обесва. Убие ли куче овца, това куче се убива. Това са законите на тези хълмове и тези хълмове са в моите кости. Що е един барон, че за него да се наруши законът?

И тя продължила да гледа овцете.

— Това място е на Барона — казал слугата — Негов е и законът.

От това как го изгледала тогава Баба косите на човека побелели. Така разправят поне. Но във всички истории за Баба Болежкова все има по нещо приказно.