Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Можехте просто да дойдете и да ме попитате от самото начало — каза му тя.

— Мале не мо’ехме да ми те припознаем, бе гос’жа. Цела сурия дългурести женоря одят по чифлико. Не моехме да найм че си ти, додека не фана Прост Уили.

Не може да бъде, помисли си Тифани.

— Да, обаче нямаше защо да крадете овена и яйцата — продължи тя строго.

— Ма те не беха заковани, бе гос’жа — отвърна Роб Секогоопрай все едно това си беше законно оправдание.

— Не може да се коват яйца! — отсече Тифани.

— Мале, найш ги ти сите премъдрости, гос’жа — отвърна Роб Секигоопрай — Я викам като си свършила с писуваньето, най-убаво да одиме. Немаш ли метла?

— Ъ… не — каза Тифани — Най-важното в магията — додаде тя високомерно — е да знаеш, кога да не я използваш.

— Убаво — каза простичко Роб Секигоопрай и се спусна пързаляйки се по крака на масата — Ха ми ела, Прост Уили.

Един Фийгъл, подозрително приличащ на сутрешния крадец на яйца, пристъпи до Роб Секигоопрай и двамата леко се наведоха.

— Ха рипни върху ни, ако обичаш, гос’жа — покани я Роб Секигоопрай.

Още преди Тифани да може да си отвори устата, жабокът и прошепна с края на устата си, който край, понеже той беше жабок, си беше доста обширен:

— Един единствен Фийгъл може да вдигне едър човек. Ти не би могла да ги стъпчеш дори да опиташ.

— Хич не искам да опитвам!

Тифани много внимателно вдигна единия си голям ботуш. Прост Уили се намъкна под него и подпря ботуша. Все едно беше стъпила на тухла.

— Оп са другото чепиче — подкани я Роб Секигоопрай.

— Ще падна!

— Нема ма, нас си ни бива .

И ето, че Тифани се изправи върху две пиктсита. Усещаше ги да мърдат под нея натам-насам, за да я държат в равновесие. Обаче се чувстваше много сигурно. Беше досущ като да си с наистина дебели подметки.

— Ха да одиме — изкомандва Роб Секигоопрай из-под нея — И нема ми се плашиш, че твоят писанчо че ги тепа ситните пилещари. Неколко момци че остаят тука да нагледуят!

Плъхарко се примъкваше нагоре по клона. Не беше особено добър в минаването на друг акъл. Но пък беше добър в намирането на гнезда. Беше чул цвърченето чак от другия край на градината и дори от подножието на дървото можеше да види три малки жълти човчици в гнездото. Той напредна още малко готвейки се за скок. Още малко и…

Три Нак Мак Фийгъла захвърлиха сламените си човки и весело му се ухилиха.

— А мараба, гос’ин Писанчо — рече единият — Нечем да се учим, а? ЧИК-ЧИРИК!

Тифани летеше на около педя от земята, без самата тя да помръдва. Вятърът я брулеше докато Фийгълите набираха скорост излизайки от горната порта на чифлика към торфищата по бърдото…

Ето го момичето, в полет. В момента на главата и има жабок, държащ се за косата и. Преминем ли на по-едър план, ще видим дългия зелен кит на рида. Сега тя е бледа светло-синя точица посред безкрайната трева, не по-висока от космите на килим поради постоянното изпасване от овцете. Но зеленото море не е непрекъснато. Ту тук ту там е имало хора.

Миналата година Тифани бе похарчила три моркова и една ябълка за един час геология, макар че учителят и върна един морков задето тя му обясни, че „Геология“ на фирмата му не бивало да се пише „Голоогия“. Та той каза, че варовикът се е образувал преди милиони години под водата от малки мидени черупки.

Според Тифани това обяснение вършеше работа. Понякога във варовика се намираха малки вкаменелости. Учителят обаче не знаеше кой знае колко за кремъка. Във варовика, най-мекия камък, можеше да се намери кремък, по-твърд и от стомана. Понякога овчарите дялкаха кремъка с друг кремък и правеха ножове. Дори и най-добрите стоманени ножове нямаха толкова остри ръбове като кремъчните.

По времето, което на Варовитище беше известно като „време оно“, хората го копаели от ями, които все още си бяха тук — дълбоки дупки, запълнени с трънак.

По селските градини също се намираше по някой голям ръбат кремък. Някои бяха по-големи от човешка глава. И често те приличаха на глави. Бяха толкова грапави и възлести и очукани, че можеха да приличат на каквото и да е — на лице, чудат звяр или морско чудовище. Понякога най-интересните бяха поставяни по градинските огради да ги гледат хората. Старите хора ги наричаха „варовчета“, сиреч „деца на варовика“. На Тифани те винаги и се струваха… странни, като че ли камъкът се мъчеше да оживее. Някои кремъци приличаха на мръвки, кокали или още нещо изхвърлено от касапина. Като че ли в тъмнината под морето варовикът се опитваше да наподоби формите на живи твари.