Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Роб Секигоопрай се закашля:

— Она е бабаягата, бе Хамиш. На Баба Болежкова издънка.

Изражението на Хамиш премина в див ужас.

— Ама ич не саках да зяем дето не ми е работата, гос’жа — заоправдава се той отстъпвайки — Оно се знае, бабаягата от сичко отбира. Ма това ич не е толкоз лошо, колкото ти се чини. Я, гос’жа, гледам винаги на чутурата да си падам.

— Епа да, — потвърди Роб Секигоопрай — нашенци у чутурната сфера са много стабилни.

— Видя ли жена с малко момченце? — попита го настоятелно Тифани. Това за „издънката“ изобщо не и беше харесало.

Хамиш хвърли паникьосан поглед към Роб Секигоопрай и Роб кимна.

— Епа видех — каза Хамиш — На църен кон. Препускаше по върлото секаш пъкло й гореше у…

— Лош език пред бабаягата да се не чуе! — ревна Роб Секигоопрай.

— Прощавай де, гос’жа. Она препускаше секаш й гореше дирнико. — Хамиш изглеждаше кротък като агънце, даже по-кротък от агънцата — Ма се сети она, дека я следим и мъгла ми привика. Ойде она на другата страна, ама не ’нам дека.

— Злокобно место е туй, другата страна — каза бавно-бавно Роб Секигоопрай — Зли са тамошните… неща. Мразовито е местото. Ич не е место да земеш ситен бебешор.

На бърдото беше горещо, но Тифани я полазиха ледени тръпки. Колкото и да е лошо, ще трябва да се отиде. Нямам друг избор.

— Каква е тази друга страна? — попита тя.

— Епа вълшебнио свят — отговори Роб Секигоопрай — Там има… зли неща.

— Чудовища ли?

— Толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш — потвърди Роб Секигоопрай — Ама точно толкоз лоши, колкото мо’еш да си помислиш.

Тифани преглътна и затвори очи:

— По-лоши от Джейни ли? По-лоши от конника без глава?

— Епа да. Они са като ситни писенца пред чапкъните оттатък. Леле, злочеста земя е оназ, гос’жа. У тая ми ти земя сънуваньето става наяве. Оно е на не’но ’личество страната.

— Ами, че това не изглежда чак толкова… — започна Тифани и в този момент си спомни някои от сънищата, онези, когато се радваш, че се будиш…

— Не говорим за приятни сънища, нали? — поиска да се увери тя.

Роб Секигоопрай бавно поклати глава:

— Не, гос’жа. От другио тертип са.

И какво ще правя аз там с моя тиган и „Болести по овцете“, помисли си Тифани. Но в ума и се мярна картина как Уентуърт е обкръжен от ужасни чудовища. Те сигурно нямаха никакви бонбонки. Тя въздъхна:

— Е, добре, как да стигна до там?

— Ма ти пътьо не го ли найш? — изуми се Роб Секигоопрай.

Не беше каквото очакваше. Това, което беше очаквала, беше нещо като: „Леле, не мойш го напра’и, мънечко моме като тебе, божичко немой!“ Всъщност не толкова очакваше колкото се надяваше на такова нещо. Но те, напротив, взеха, че го възприеха като съвсем нормална идея.

— Не! — извика тя — Изобщо го не найм пътьо! Никога досега не съм го правила! Моля ви се, помогнете ми!

— Верно бе, Роб — рече един Фийгъл — Нова е она у бабоягуваньето. Оти я не земем при келдата?

— И Баба Болежкова даже не е одила да зяпа келдата у нейната си пещера! — отсече Роб Секигоопрай — Оно не е…

— Тихо — зашътка Тифани — Не чувате ли?

Фийгълите се заоглеждаха.

— Какво да чуем? — попита Хамиш.

— Шептанието е!

Торфът като че затрептя. Небето изглеждаше сякаш Тифани е във вътрешността на диамант. И се долавяше мирис на сняг.

Хамиш измъкна от елека си свирка и я наду. Тифани не чу нищо, но от висините се разнесе крясък.

— Я че ви ка’ем що става! — извика пиктсито и затърча през торфа.

Както си бягаше, беше вдигнал двете си ръце нагоре. Вече беше развил голяма скорост, но ястребът изпикира още по-бързо и го сграбчи. Когато размаха криле, за да се издигне отново, Тифани видя Хамиш да се катери по перата му.

Другите Фийгъли се построиха в кръг около Тифани и този път си наизвадиха мечовете.

— ’Къв е плано, бе Роб? — попита един от тях.

— Убаво момци, глейте са к’во че пра’им. Видим ли нещо, атакуваме го. Ясно?

Последва възторжено одобрение.

— Леле че убав план — промълви Прост Уили.

По земята се натрупа сняг. Не беше навалял, той… правеше обратното на топенето, надигаше се бързо, така че вече скоро стигна до пояс на Нак Мак Фийгълите, после и до шиите им. Някои от по-дребните съвсем ги покри и из-под снега се дочуха приглушени ругатни.

И тогава изникнаха кучетата и най-злонамерено се впуснаха към нея. Бяха големи, черни и яки, с оранжеви вежди и чак оттук можеше да чуе ръмженето им.

Тя бръкна в джоба на престилката и извади жабока. Той замига от ярката светлина: