Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Поне не миришеше лошо и минеш ли веднъж през дупката, доста се разширяваше. Всъщност входът беше такъв само за прикритие. Тук отдолу беше просторно като в доста голяма стая, посредата празна, но стените от пода до тавана бяха изпълнени с галерии по Фийгълски размер и гъмжащи от всякакъв размер пиктсита, които се перяха, караха се, кърпеха се и, тук таме се биеха, и правеха всичко това колкото се може по-шумно. Някои имаха бяло в косите и брадите си. Други, много по-млади и само по няколко пръста високи, търчаха наоколо без дрехи и врещяха колкото им позволяваха мъничките дробове. След няколко години гледане на Уентуърт, Тифани отлично знаеше за какво .

Обаче нямаше момичета. Никакви волни фийгълки.

Всъщност не… имаше една.

Дърлещите се тълпи се разделиха, за да я пропуснат. Тя дойде до лакътя на Тифани. Беше по-хубава от мъжките Фийгъли, макар че светът е тъпкан с неща по-хубави от, да речем, Прост Уили. Но и тя като тях имаше червена коса и решително изражение. Тя направи реверанс и рече:

— Ти ли си ми големанската бабаяга, ма гос’жа?

Тифани се озърна. Никой освен нея в пещерата не беше по-висок от две педи.

— Ъ, да — отговори тя — Ъ… донякъде. Да.

— Я съм Фиона. Келдата вика да ти кажем, че дребното момче още нема да пострадуе.

— Тя намери ли го? Къде е той? — попита припряно Тифани.

— Не бе, не, ма келдата й ’най на неено ’личество иширетите. Нече она да му се зориш.

— Но тя го открадна!

— Епа да. Оно не е просто. А си почини мънечко. Па че те приеме келдата. У нея… веч нема много сила.

Фиона се обърна във вихър от поли и закрачи по варовиковия под все едно беше някаква кралица, след което се скри зад един кръгъл камък до отсрещната стена.

Без да поглежда надолу Тифани внимателно извади жабока от джоба и го приближи до устните си.

— Аз зоря ли се? — прошепна тя.

— Всъщност не. — отговори жабокът.

— Нали щеше да ми кажеш, ако се зорех? — настоя Тифани — Би било ужасно, ако всеки виждаше, че се зоря, а аз да не знам.

— Нямаш си представа, какво значи това, нали…? — попита жабокът.

— Всъщност не.

— Тя не иска да се тревожиш, това е всичко .

— Е да, и аз си мислех, че вероятно ще значи нещо такова — излъга Тифани — Можеш ли да седнеш на рамото ми? Аз мисля, че може да имам нужда от малко помощ тук.

Тълпите Фийгъли я наблюдаваха с интерес, но засега изглеждаше, че тя няма какво друго за правене освен нетърпеливо да чака. Тя внимателно седна тропайки с пръсти по коленете си.

— К’во че кайш за нашто къще, а? Гиздаво, нали? — чу се един глас отдолу.

Тя погледна натам. Роб Секигоопрай Фийгъл и още неколцина от пиктситата, които тя вече беше виждала се шляеха там поглеждайки я нервно.

— Много е… уютно. — каза тя, защото беше по-добре отколкото да каже „Ах, колко е задимено“ или „Какъв прекрасен шум си имате тук“. После тя добави:

— За всички вас ли готвите на това малко огнище?

По средата на стаята имаше мъничко огнище, димът от което излизаше през дупка в тавана и се губеше из храсталака, в замяна пък пропускаше малко светлина.

— Епа да, гос’жа. — отговори Роб Секигоопрай.

— Ситните работи ги готвим тук, зайчета и таквоз — обади се Прост Уили — Едрото па го печем у ями у мпх-мпх-мпх…

— Моля? — заинтересува се Тифани.

— Какво има? — попита невинно Роб Секигоопрай, докато ръката му запушваше устата на дърпащия се Уили.

— Какво щеше да каже Уили за печенето на „едрото“? — настоя Тифани — „Едрото“ го печете в ями във варовика, нали? Това едро да не е от онзи вид дето казва „беее“? Защото не ще намерите друго едро по тези хълмове!

Тя клекна на мръсния под и доближи лицето си на няколко пръста от това на Роб Секигоопрай, който се хилеше лудо и се потеше.

— Така ли е?

— Епа… ами… найш ли… мо’е и тъй да се ка’e.

— Така ли е?

— Ма не от твойте, гос’жа! — изкрещя Роб Секигоопрай — Никогиж не сме зели Болежковска овца без Баба да даде!

— Баба Болежкова ли ви е давала да си вземате овце?

— Да, дава ни она, дава ни, ма дава ни! За отп-плата!

— За отплата ли? За какво?

— Никогиж Болежковска овца не я гепи вук! — запелтечи Роб Секигоопрай — Лисугер не е краднал Болежковско ягне, нал тъй? И нема ягне дето гарга да му клъвне зъркело, не и кога Хамиш е горе у небето!

Тифани изви очи към жабока.

— Гарвани — каза той — Понякога те изкълвават очите на…

— Да, да, знам какво правят — сопна се Тифани, но се постара да се поуспокои — Добре, виждам, вие сте държали вълците и лисиците и гарваните настрани заради Баба, нали?