Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— К’во?

Тифани го обърна с лице към тварите и попита:

— Тези какво са?

— О, квак! Псета на Мрака! Лошо! Очи от огън и зъби от бръсначи!

— Какво да правя с тях?

— Да те няма тук, може би?

— Благодаря ти! Много ми помогна! — и тя го хвърли обратно в джоба си и измъкна тигана от торбата.

Не отиваше на добре, тя знаеше, че хич не отива на добре. Черните кучета бяха големи и очите им бяха огнени и, като си отваряха устите да ръмжат, можеше да се види проблясъкът на стомана. Досега тя не се беше страхувала от кучета, но пък досегашните кучета не бяха излезли от кошмар.

Бяха три, но кръжаха така, че както и да се обръщаше тя, можеше да види само по две от тях наведнъж. Тя знаеше, че първо ще и скочи онова зад нея.

— Кажи ми повече за тях! — настоя тя въртейки се в кръг, за да ги държи под око и трите.

— Казват, че се явявали по гробища — чу се глас от престилката и.

— Защо има сняг?

— Тук е станало земя на Кралицата. Там е винаги зима! Когато силата и нарасне, тя я довежда и тук!

Тифани обаче можеше да види и зеленина малко оттатък снежния кръг. Мисли бързо, мисли…

Това е страната на Кралицата. Вълшебно място, където наистина имаше чудовища. Всякакви неща, които можеше да се сънуват в кошмар. В това число кучета с очи от пламък и зъби от бръсначи. Такова нещо в истинския свят не можеше да има, нямаше да върши работа…

Кучетата бяха изплезили червени езици и от устите им капеха лиги, докато се наслаждаваха на страха и. А част от Тифани си помисли: Чудно, как не им ръждясват зъбите…

… и тя си плю на петите. Шмугна се между две от кучетата и побягна към зеленината. Зад нея се чу тържествуващ лай и скърцащи в снега лапи. Зеленината изглежда изобщо не се приближаваше. Чу виковете на пиктситата и ръмжене преминало в скимтене, но нещо все още идеше след нея, когато тя изскочи от снега и се търкули в мекия торф.

Псето на Мрака скочи след нея. Тя се претърколи настрани, когато то щракна със зъби, но то вече я беше загазило.

Очи от огън ли, зъби от бръсначи ли? Не и тук, не и в истинския свят, на родния и торф. Тук то беше сляпо, с обгорели очни кухини, а от устата му капеше кръв. Хич не е разумно да скачаш натам насам с уста пълна с бръсначи…

На Тифани насмалко да й стане жал, като го гледаше как скимти от болка, но снегът настъпваше към нея и тя халоса кучето с тигана. То се срути тежко и повече не помръдна.

Зад нея в снега се вихреше битка. Самият сняг се вихреше като мъгла, но тя можеше да различи две тъмни фигури в средата, въртящи се около себе си и опитващи се да хапят. Тя дрънна по тигана и викна и едно от Псетата на Мрака изскочи от вихрещия се сняг и се изправи точно срещу нея, с по един Фийгъл висящ от двете му уши.

Снегът плъзна към Тифани. Тя заотстъпва наблюдавайки настъпващото ръмжащо куче. Замахна с тигана като с тояга.

— Ела тук, — прошепна му тя — Скачай!

Огнените му очи лумнаха срещу нея, после кучето погледна към снега.

И изчезна. Снегът потъна вдън земя. Светлината се промени.

Тифани и Дребният волен народ бяха сами на бърдото. Фийгълите изникваха навсякъде околовръст.

— Наред ли си, гос’жа? — попита Роб Секигоопрай.

— Да! — викна Тифани — Лесно е! Изкараш ли ги от снега, те са само кучета!

— По-убаво да се не помайваме. Загубихме некои от момците.

Въодушевлението й мигом се изпари.

— Имаш предвид, че са мъртви ли? — прошепна тя.

Слънцето пак засия, чучулигите пак запяха… и някои хора бяха мъртви.

— Епа не — каза Роб — Ние сме тея дека са умрели. Туй не го ли найш?

— Вие мъртви ли сте? — не разбра Тифани и се огледа. Фийгълите се изправяха и сумтяха, но нито един не беше закрещял „Вай вай вай“. И тя изобщо не можеше да разбере Роб Секигоопрай.

— Добре де, щом като вие сте мъртви, те тогава какво са? — продължи тя, сочейки няколкото малки неподвижни телца.

— Епа они си ойдоха у земята на живите — отвърна бодро Роб Секигоопрай — Она не е толкоз убава като тая, ма они че я карат без лабаво и скоро пак че си додат. Нема що да се кахъриме.

Болежкови не бяха особено религиозни, но Тифани си мислеше, че знае как би трябвало да стоят нещата, и първо на първо човек трябваше да е жив преди да умре.

— Но вие сте живи! — настоя тя.

— Не бе, гос’жа — упорстваше Роб, докато помагаше на друго пиктси да се изправи — Некогиж бехме живи. И там у земята на живите бехме добри момци, затуй като умрехме ни родиха на туй место.