Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Не бяха само ямите за кремък. Хора е имало по цялото Варовитище. Имаше кръгове от камъни, половината от които изпопадали, имаше надгробни могили като зелени пъпки по бърдото, където, както разправяха, вождовете от старо време били погребвани със съкровищата им. На никого не му щукваше да копае в тях и да провери.

Имаше и издълбани във варовика фигури, които овчарите понякога затревяваха, когато бяха на бърдото със стадата и нямаха друга работа. Варовикът беше само на няколко пръста под торфа. Дори отпечатъците от копита можеха да изтраят по няколко сезона, а фигурите бяха тук от хиляди години. Имаше рисунки на коне и великани, но чудното беше, че те не се виждаха както трябва от земята. Като че ли бяха направени да се гледат от небето.

Имаше и шантави места, като Дядова Ковачница, което беше само четири големи плоски камъка, разположени все едно очертаваха полу-заровена колиба на склона на една могила. Падината между тях беше дълбока само няколко стъпки. На изглед нямаше нищо особено, но ако си извикаш името в него, ехото ще се върне едва след няколко секунди.

Знаците за човешко присъствие бяха навсякъде. Някога Варовитище е било важно място.

Тифани отмина стригачните кошари. Никой не я видя. Остриганите овце изобщо не ги засягаше, че някакво момиче минава без краката и да докосват земята.

Долината остана далеч зад нея. Сега тя беше баш на бърдото. Само по някое случайно изблейване или крясък на ястреб нарушаваха тишината, изпълнена с жужене на пчели и свистенето на вятъра и се чуваше как всяка минута израства по един тон трева.

От двете страни на Тифани Нак Мак Фийгълите търчаха в нестройни разгърнати редици, взрели се свирепо напред.

Минаха, без да спират, покрай няколко могили и прекосиха, без да се забавят, няколко плитки дерета. И тогава Тифани съзря нещо по-специално.

Там имаше едно малко стадо овце. Съвсем малко току-що остригани овце, но сега тук винаги имаше по шепа овце. Откъснали се от стадото си овце идваха тук и агнетата си намираха пътя дотук, когато изгубеха майките си.

Мястото беше вълшебно.

Сега нямаше какво чак толкова да се види освен наполовина потънали в торфа железни колела и тумбестата печка и късия й комин…

Когато Баба Болежкова умря, мъжете махнаха чимовете торф около колибата и грижливо ги струпаха настрани. После изкопаха шест стъпки дълбока дупка, вадейки варовика на големи буци.

Гръм и Мълния ги гледаха най-внимателно. Нито виеха нито лаеха. Изглеждаха не толкова опечалени, колкото заинтересувани.

Увиха Баба Болежкова във вълнено платнище и закачиха за него кичур сурова вълна. Това нещо беше специално за овчари. Щеше да каже на всички богове, които биха могли да бъдат замесени, че покойникът е бил овчар и че е прекарал много време по хълмовете и че, понеже покрай агненето и покрай това онова не е имал как да отдели достатъчно време за религия, и понеже горе на бърдото няма църкви и храмове, то като цяло можеше да се надява, че боговете ще разберат и че ще погледнат благосклонно. Трябва да се каже, че никой не е виждал Баба Болежкова през живота си да се е молила на когото и да е за каквото и да е, и всички бяха съгласни, че дори и сега тя не би отделила време за никой бог, който не би разбрал, че агненето първо, всичко останало после.

Варовикът беше върнат обратно върху Баба, която винаги беше казвала, че хълмовете са й в кокалите, а сега кокалите й бяха в хълмовете.

Тогава изгориха колибата. Това не беше обичайно, но баща й каза, че никъде по Варовитище нямало овчар, който би я използвал сега.

Гръм и Мълния не дойдоха, когато той ги повика, но баща й не им се разсърди и те останаха да си клечат кротко край догарящите главни от колибата.

Следващия ден, когато пепелта изстина и вятърът я завъртя по голия варовик, всички отново дойдоха горе на бърдото и грижливо върнаха чимовете върху гроба, така че от него не се виждаше нищо освен железните колела с осите им и тумбестата печка.

Точно тогава, както казваха всички, двете овчарски кучета погледнали нагоре, наострили уши и отпрашили нанякъде през торфището и никой повече не ги видя.

Пиктситата, които я носеха, полека забавиха и Тифани заразмахва ръце, когато те я хвърлиха в тревата. Овцете бавно се отместиха, после спряха и се обърнаха да я изгледат.

— Защо спираме? Защо спираме тук ? Трябва да я настигнем!

— Требе да почекаме Хамиш, гос’жа — отговори Роб Секигоопрай.

— Защо? Кой е Хамиш?