Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Имате предвид значи… мислите, че… че сте нещо като умряли някъде другаде и след това сте дошли тук, така ли? — попита Тифани — Да не би тук за вас да е нещо като… рай ?

— Епа да! Не лъгаха рекламите! — потвърди Роб — Слънчице грее, и авджилъка го бива, убави китни цветенца и ситни пилещари ми чуруликат.

— Епа да, и тепанье си има — рече друг Фийгъл и скоро всички се занадпреварваха:

— Ма и гепенье!

— Ма и пиенье и биенье!

— Ма и кървавица! — обади се накрая и Прост Уили.

— Но тук има и лоши неща! — възрази Тифани — Има чудовища!

— Епа да — грейна от радост Роб — Върховно, а? Сичко ти е осигурено, има и кого да тепаме.

— Но ние живеем тук! — продължи да упорства Тифани.

— Епа убаво, мо’е па вие човеците също да сте били добри у Последната Земя — щедро се съгласи Роб Секигоопрай — Сега гос’жа, я само че преброим момците.

Когато Роб се отдалечи, Тифани бръкна в престилката и извади жабока.

— Ох. Оцеляхме — каза той — Изумително. Между другото имаме много сериозни основания да предприемем правни действия срещу собственика на тези кучета.

— Какво? — потръпна Тифани — Ти пък за какво говориш ?

— Аз… ъ… не знам — смути се жабокът — Тази мисъл просто ей така ми изникна в главата. Може да съм знаел нещо за кучета, когато съм бил човек, а?

— Слушай, Фийгълите си мислят, че са в рая! Мислят си, че са умрели и са дошли тук!

— Е, и?

— Добре де, това не може да е вярно! Би трябвало да сме живи тук, а после да умрем и да отидем в някой отвъден свят някъде другаде!

— Е, това е същото нещо казано по друг начин, нали? Както и да е, много войнствени племена вярват, че като умрат отиват в някаква благодатна земя. Където, нали знаеш, може вечно да пият и да се бият и да пируват. Може пък тяхната да е тук?

— Но тук е истинско място!

— И какво от това? Те си вярват така. Освен това те нали са малък народ. Може пък вселената да е доста нагъчкана и да няма къде да се събере още един рай? Имай предвид, че понеже съм жаба, тук го карам предимно на догадки. Може би те просто грешат. Може пък ти просто да грешиш. Може би аз просто греша.

Малък крак срита Тифани по ботуша.

— Нема да е зле да одиме, гос’жа — каза и Роб Секигоопрай. Носеше на рамото си мъртъв Фийгъл. Още неколцина носиха мъртви тела.

— Ъ… да не би да ги погребвате? — попита Тифани.

— Епа да, на тех вече нема да им требват тея вехти тела и нема да е спретнато да ги оста’име да се въргалят околовръст. Па и ако големанците земат да намерят тъдява ситни черепи и кокаляци, че ми се зачудят за туй онуй, а нечеме да ни тършуват тука разни дългурести. Твоя милост се не брои, гос’жа — добави той бързо.

— Много… ъ… практично мислене — предаде се Тифани.

Фийгълът и посочи една далечна могила гъсто обрасла с трънливи дървета. По много от могилите имаше такива гъсталаци. Там имаше достатъчно дълбока почва за дървета. И казваха, че не било на късмет да ги сечеш.

— Оп-оп и че стигнеме у дома — рече той.

— Ама вие в могилите ли живеете? — учуди се Тифани — Аз си мислех, че те са, нали знаете, гробове на древни вождове.

— Епа да, у одаята до нас има едно дърто умрело кралче, ма зор от него нема. — отвърна Роб — Ма нема да се плашиш, у нашио дел нема шкелетища и подобно. Нашироко сме си прострели чергата ние.

Тифани огледа безпределното синьо небе над безпределния зелен рид. Пак беше толкова мирно и тихо, на цял свят разстояние от конници без глави и от грамадни свирепи кучета.

Ами ако не бях завела Уентуърт на реката? — помисли си тя. Какво щях да правя сега? Сирене, предполагам…

Нищичко досега не знаех за всичко това. Не знаех, че съм живяла в рая, ако ще това да е рай само за един клан малки сини човечета. Не знаех за хора яздещи ястреби.

Никога досега не бях убивала чудовища.

— Откъде ли идват те? — рече тя на глас — Как ли ще да се казва място, откъдето идват чудовищата?

— Епа ти сигур го найш местото — отговори Роб Секигоопрай. Като наближиха могилата, на Тифани й се стори, че долавя мирис на пушек.

— Знам ли го? — попита тя.

— Епа да. Ма не е име дето че го окнем посред къро. Оно е име дето требе да се шепне на сигурно место. Нема да го кажем под туй небе.

Дупката беше твърде голяма за заешка, а язовци тук не се въдеха, но входът в могилата беше така скътан сред корените на трънките, че никой не би си помислил, че е нещо друго освен леговище на някакво животно.

Тифани беше слаба, но все пак трябваше да си свали престилката и да пропълзи по корем под трънаците, за да я стигне. И се наложи няколко Фийгъли да я избутат през отвора, за да мине.