Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Е, татко казва, че небето се е посинило от проклетисването на Баба Болежкова.

Мис Тик въздъхна.

— Да, но проклетисването, ами, проклетисването то не е като истинското проклинане . Проклетисването е, знаеш ли, нещо като „пусто да опустее“ или „да му се не види“. Докато проклинането е по-скоро нещо като „Носът ти да гръмне и ушите ти да изхвърчат, дано“.

— Мисля, че попържането на Баба беше нещо повече. — отсече Тифани — А и тя говореше с кучетата си.

— И какви неща им е казвала? — попита мис Тик.

— О, неща като тук и чиба и а така — каза Тифани — И те винаги правеха, каквото тя им кажеше.

— Та това са просто овчарски команди — каза снизходително мис Тик — Вещерството не е точно това.

— Да, ама това все пак ги прави нейни спътници, нали? — отвърна Тифани, почвайки да се нервира — Вещиците си имат животни, с които говорят и които се наричат спътници. Като твоя жабок тук.

— Аз не съм спътник — обади се глас изсред хартиените цветя — Аз само временно я съпровождам.

— И тя разбираше от всички видове билки — настояваше Тифани. Баба Болежкова трябваше да излезе вещица, дори да се наложеше Тифани да се кара за това цял ден. — Тя можеше да изцери всичко. Баща ми казваше, че тя може да накара и курбан да стане и да заблее. — Тифани сниши глас — Тя можеше да възкресява агнета …

През пролетта и лятото Баба Болежкова не можеше да бъде видяна вкъщи. Повечето време тя нощуваше в старата къщичка на колела, която можеше да се мести след стадата. Но Тифани за пръв път я беше видяла в чифлика да коленичи пред огъня и да слага мъртво агне в голямата черна пещ.

Тифани не спря да пищи. А баба я взе нежно макар и малко неловко в скута си я нарече „моята малка джигит“ докато отдолу от пода двете й овчарски кучета Гръм и Мълния я зяпаха с кучешко изумление. Баба не беше много в свои води с деца, защото децата не блееха.

Когато Тифани престана да пищи, просто защото й свърши въздухът, Баба я остави на черджето и отвори печката и Тифани видя как агнето излезе оттам живо.

Когато Тифани попорасна малко, тя разбра, че „джигит“ значи двадесет на Ян Тан Тетера — старинния броячен език на овчарите от Варовитище. Старите хора още го използваха, като брояха неща, които смятаха за по-специални. Тифани беше двайстата внучка на Баба Болежкова.

Като порасна още малко, тя научи и всичко за сгряващата пещ, която никога не загряваше повече, отколкото трябва за сгряване. Майка й оставяше тестото да втасва в нея, а котаракът Плъхарко понякога спеше в нея, понякога върху тестото. Това беше просто място за съживяване на слабо агне, родено направо върху снега и полумъртво от студ. Такава беше цаката. Никаква магия нямаше. Но по онова време то си беше магия. И не преставаше да бъде магия, само като научиш как става.

— Добре, но това не е точно магия. — отново разруши магията мис Тик — Всъщност не е нужно да имаш вещици сред предците си, макар че и това помага, заради наследствеността.

— Като с талантите ли? — повдигна вежда Тифани.

— В известен смисъл. Само че аз имах предвид, да речем, островърхите шапки. Ако може да наследиш островърха шапка от баба си, това спестява много разходи. Много трудно се намират, особено достатъчно здрави да издържат пряко попадение на селска къща. Госпожа Болежкова имала ли е нещо такова?

— Не мисля. — отговори Тифани. — Тя изобщо не носеше шапки, освен когато беше много студено. Тя имаше качулка от стар чувал за зърно. Това… ъ… брои ли се?

За пръв път лицето на мис Тик поомекна:

— Вероятно, вероятно. Имаш ли братя и сестри, Тифани?

— Имам шест сестри. Аз съм най-малката. Повечето вече не живеят с нас.

— Докато не престана да бъдеш най-малката, когато се появи малкото ти сладко братче. — поде мис Тик — Единственото момче. Хубава изненада трябва да е било.

Внезапно леката усмивка на мис Тик се стори леко досадна за Тифани.

— Откъде знаеш за брат ми?

Усмивката на мис Тик се стопи. Много будно дете.

— Само предполагах — промълви тя. Никой не обича да си признава, че е шпионирал.

— Пъсихология ли използваш върху мен? — разпали се Тифани.

— Мисля, че имаш предвид психология — поправи я мис Тик.

— Както и да се нарича. Мислиш, че не го харесвам, защото родителите ми вдигат много шум за него и го глезят ли?

— Е, мина ми през ума. — каза мис Тик и престана да се безпокои за шпионирането — Това, което ме накара да се замисля беше, че ти го използва за стръв за чудовища.