Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Много неща се случиха общо взето едновременно. Всичките зъби на Тифани задрънчаха. Тиганът завибрира в ръцете й и падна в снега. Очите на кучето срещу нея се събраха и вместо да скочи, то залитна.

Псетата на Мрака не обръщаха внимание на пиктситата. Те виеха. Търкаляха се по земята. Мъчеха се да си захапят опашките. Препъваха се и се блъскаха едно в друго. Редицата от тежко дишаща смърт се пръсна на дузини отчаяни зверове, извиващи се и гърчещи се и мъчещи се да се измъкнат от кожите си.

Снегът се топеше в кръг около Уилям, чиито бузи бяха почервеняли от напрежение. Вдигаше се пара.

Тогава той спря да свири. Псетата на Мрака, надигнаха глави хлъзгайки се в кишата. И после като едно подвиха опашки между краката си и хукнаха като хрътки назад през снега.

— Епа са и они ’наят дека ние сме тук — рече Роб Секигоопрай бършейки сълзи от очите си.

— Во тана? — попита Тифани докато докосваше зъбите си с език, за да провери всичките ли са на място.

— Он свири тоновете на болката — обясни Роб Секигоопрай — Ние не мо’ем ги чу, оти са твърде високи, но палетата си ги чуят. Удря ги у чутурите им. А са я най викам да одим преди она да ни е пратила нещо друго.

— Кралицата ли ги изпрати? Та те приличаха на нещо излязло от кошмар! — каза Тифани.

— Епа да — кимна Роб Секигоопрай — Баш оттам ги е зела.

Тифани погледна Уилям гонагъла. Той най-спокойно заменяше тръбите. Като я видя да го гледа, вдигна очи и й намигна:

— Нак Мак Фийгъл земат музиката много насеррррриозно.

После той кимна към снега до нозете на Тифани.

В снега имаше малко жълто захарно мече, направено от 100% Изкуствени Добавки. А снегът около Тифани се топеше.

Две пиктсита без усилия носеха Тифани. Тя се носеше над снега, а кланът търчеше покрай нея.

На небето нямаше слънце . Даже и през най-облачните дни можеше общо взето да се види къде би трябвало да е слънцето, но не и тук. И имаше още нещо необичайно, нещо, за което тя не можеше да намери точните думи. Не изглеждаше като истинско място. Не можеше да каже, защо го усеща така, но нещо не беше наред с хоризонта. Той изглеждаше толкова близък, че можеше да се пипне, което си беше тъпо.

И нещата тук някак… ами не бяха довършени. Дърветата в гората, към която се бяха запътили, например. Дървото си е дърво, мислеше си тя. Близко ли е или е далече, все си е дърво. Има си кора, клони и корени. И знаеш, че ги има , дори дървото да е толкова далече, че да се вижда само като петно.

Тук обаче дърветата не бяха такива. Тя имаше усещането, че те си бяха петна, а се сдобиваха с корени и клони и други подробности едва когато тя наближеше, като че ли си мислеха: „Бързо, някой идва! Заприличайте на истински!“

Беше все едно си в картина, където художникът не си е дал труда да доизкусури нещата на заден план, но бързо добавяше по малко реалистичност, когато погледнеш нещо.

Въздухът беше студен и безжизнен, като в старо мазе.

Когато стигнаха гората, светлината отслабна. Между дърветата тя ставаше синя и тайнствена.

Няма птици, помисли си тя. След това каза:

— Спрете.

Пиктситата я оставиха на земята. Но Роб Секигоопрай каза:

— Не бива да се мотаме тук много-много. Горе чутурите, момци.

Тифани извади жабока и той запримигва към снега.

— Ох, квак — простена той — Не е на добре тая работа. Трябва да изпадам в хибернация.

— Защо всичко тук е толкова… странно?

— Тук не мога да ти помогна — каза той — Виждам само сняг, лед и замръзване до смърт. Тук чувам вътрешната си жаба.

— Не е чак толкова студено!

— Изглежда си студено… поне… за мен — очите на жабока се затвориха. Тифани въздъхна и го прибра в джоба.

— Я че ти речем дека сме ние — каза и Роб Секигоопрай, докато очите му изследваха сините сенки — Найш ли ги онез дребни апливи буболечки, дето га се закачат за ягнища, се налочат с кръв и па се пуснат? Е тоя целио свет е като тех.

— Имаш предвид като кърлеж? Като паразит? Като вампир ?

— Епа да. Мота си се оно доде не намери некое место, дето е по-лабаво, у некой свет, дето никой не си отваря зъркелите. И тогаз си отваря проход. И Кралицата праща нейните ора. Нал найш, да краднат. Плевни да ошушкат, да гепят говеда…

— Еха, харно си беше га гепехме мучеща стока — обади се замечтано Прост Уили.

— Уили, — каза му Роб Секигоопрай, сочейки го с върха на меча си — Помниш ли дето ти виках я, дека некой път требе да мислиш преди да си го олабиш големио тлъст плювалник?

— Епа да, Роб, помним.