Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— Е те тоя път беше такъв път — Роб се обърна и погледна Тифани доста плахо — Епа да, баш ние бехме най-върлите шампиони по краднене на Неено ’личество. Ората не излазяха на авджилък от бъзе пред Дребнио народ. Ма на нея туй й не стигаше. Она се сакаше още. Ма и рекохме ние, дека не е редно да гепнем на бабушкерата последната гуцка или па рънъта на некой дето си нема що да руча. Фийгъло, найш ли, нема да се кахъри задето е краднал златна чаша от некой големанец чорбаджия, ма да гепиш чашата дето стар дедо си слага зъбите — от тая работа го фаща срам, тъй и викаха те. Нак Мак Фийгъл че се тепат и че краднат — тук нема лабаво, ма кой че сака да тепа слабио и да крадне от сиромаси?

И така, на края на сенчестата гора Тифани чу историята за един малък свят, където нищо не растеше и където не грееше слънце и където всичко трябваше да идва отдругаде. Този свят взимаше, и не даваше нищо в замяна освен страх. Той нахлуваше и хората се научаваха да си стоят по леглата, като чуят нощем странни звуци, защото ако някой се изпречеше на пътя на Кралицата, тя можеше да управлява сънищата им.

Тифани почти разбираше как тя прави това, само дето оттам идваха неща като Псетата на Мрака и Конника без Глава. Тези сънища бяха… по-реални. Кралицата можеше да взема сънища и да ги прави… по-веществени. Можеш да влезеш в такъв сън и да си погинеш. В него не се събуждаш точно преди чудовищата да те настигнат…

Хората на Кралицата вземаха не само храна. Те вземаха и хора…

— …като свирачи — разказваше Уилям гонагълът — Феите, найш ли, свирнята не я могат. Она че си крадне чиляко зарад свирнята му.

— И деца взима — добави мрачно Тифани.

— Епа да. Твойто дребно братче не е първио — потвърди Роб Секигоопрай — Там, найш ли, нема много смех и забава. А она си мисли дека е добра с лапетиите.

— Старата келда каза, че тя няма да му стори лошо — каза Тифани — Това е вярно, нали?

Нак Мак Фийгълите може да се четат като книга. И то като голяма книга със съвсем малко едри букви и много шарени картинки на Кученцето Шаро и Голямата Червена Топка. Каквото и да си мислеха, то веднага се изписваше по лицата им, а сега на всичките се беше изписало: Кривънци, а дано не попита она за онуй дето нечеме да и кажеме…

— Това вярно ли е? — настоя тя.

— Епа да — каза бавно Роб Секигоопрай — Она нема да те лъже. Кралицата че се помъчи да е добра с него, ма не най она как да бъде добра. Ми елф си е она. Тех ич не ги бива да мислят за другите ора.

— Какво ще стане с него, ако не го върна?

Пиктситата отново я погледнаха сякаш казваха: Зор че видиме както тръгна…

— Попитах , какво… — повтори тя.

— Смеем да твърррдим, она че си го върне, като си мине вррреме. — каза Уилям — И он нема да остарррее нито с година. Там нищо си нема възраст. Нищо не расне. Ма ич нищо.

— Така че той ще е наред, нали?

От гърлото на Роб се чу хъхрене. Като че ли гласът му се опитваше да каже „Епа да“, но мозъкът му се противеше, защото знаеше, че отговорът е „Епа не“.

— Кажете ми каквото не ми казвате — нареди им Тифани.

Пръв се обади Прост Уили:

— Епа много неща има. Да речем оловото се топи га го нагрееш на…

— Времето тече се по-бавно га навлезеш у тоя свет — намеси се припряно Роб Секигоопрай — Години си минаат като дни. На Кралицата че и писне от ситното лапе след некой друг месец. Ма тукашни месеци, найш ли, дето времето е бавно и тежко. Обаче га си се върне он у смъртнио свет, ти че си бабушкера, или па мо’е да си веч умрела. Тъй че ако си имаш дечица, по-добре им речи да гледат за лепкав бебешор да слазя от ридо и да зяе за бонбонки, щото он мо’е да е технио Чичо Уентуърт. Ма туй мо’е и да не е най-лошото. Живото у сънищата за твърде дълго прави чиляко да изперкуляса, и нема да може истински да се събуди докрай нито па пак да я сфаща реалността както си требе.

Тифани го зяпна.

— И друг път е ставало тъй — рече Уилям.

— Аз ще го върна. — каза тихо Тифани.

— Не сме се и съмневали — каза Роб Секигоопрай — И дето и да идеш, ние че додеме с теб. Нак Мак Фигал от нищо се не плашат!

Последваха бодри викове, но на Тифани и се стори, че сините сенки ги засмукваха.

— Епа да, от нищо освен от адвокати ммфф ммфф — опита се да каже Прост Уили преди Роб да успее да му запуши устата.

Тифани пак тръгна по дирите от копита.

Снегът хрущеше зловещо под стъпките и.

Тя навлезе малко в гората, гледайки как дърветата стават по-правдоподобни, като ги наближаваше. После се огледа.