Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Всичките Нак Мак Фийгъли се промъкваха след нея. Роб Секигоопрай и кимна окуражително. Стъпките и бяха стопили снега и отдолу се подаваше трева.

Дърветата започнаха да я дразнят. Начинът по който нещата се променяха беше по-плашещ от каквито и да е чудовища. Чудовището можеш да го удариш, но не можеш да удариш гората. А на нея и се искаше да удари нещо .

Тя спря и отмете снега от основата на едно дърво и, само за малко, отдолу нямаше нищо освен сивота. Но докато тя гледаше, там също изникна кора. И си остана така, правейки се, че винаги си е била там.

Това беше по-обезпокоително дори от Псетата на Мрака. Та те бяха само чудовища. Можеше да ги биеш. А това беше… страшно…

И отново и дойде вторият акъл. Тя усещаше как страхът и се надига в нея, как коремът и се присви и залюти, как ръцете и се изпотиха. Но тя не беше… включена в това. Тя се наблюдаваше как се страхува, което значеше, че имаше част от нея, а именно наблюдаващата част, която не беше изплашена.

Белята беше, че тази част я носеха крака, които си бяха. Тази част трябваше много да внимава.

И тогава нещата се оплескаха. Страхът я сграбчи, цялата наведнъж. Тя беше в чудат свят пълен с чудовища, следвана от стотици малки сини престъпници. И… Черни кучета. Конници без глава. Чудовища в реката. Овце фучащи през полето заднишком. Гласове под леглото и…

Ужасът я обзе. Обаче, понеже тя беше Тифани, тя се втурна право към него, вдигайки тигана. Трябваше да прекоси гората, да намери Кралицата, да си вземе братчето и да напусне това място!

Някъде зад нея гласове се разкрещяха…

Тя се събуди.

Нямаше сняг, но за сметка на това я обкръжаваха белотата на чаршафите и на варосания таван на нейната спалня. Някое време тя ги гледаше, после се наведе и надзърна под леглото.

Там нямаше нищо освен гърнето. Когато отвори вратата на кукленската къщичка, там нямаше никого освен двете дървени войничета, плюшеното мече и безглавата кукла.

Стените бяха плътни и твърди. Подът си скърцаше както винаги. Пантофите и си бяха като винаги — вехти, удобни, с изтъркан розов пух.

Тя застана посред стаята и попита много тихо:

— Има ли някой тук?

Овце заблеяха в далечината, но те вероятно не я бяха чули.

Вратата се открехна със скърцане и котаракът Плъхарко влезе. Той се отърка в крака й мъркайки като далечна гръмотевица, после скочи на леглото и и се сви на кравай.

Тифани се облече замислено, очаквайки всеки момент стаята да стори нещо странно.

Когато тя слезе по стълбите, закуската беше сложена на печката. Майка и беше до мивката.

Тифани се шмугна през миялнята до мандрата. Запълзя на колене и ръце надничайки под мивката и зад рафтовете.

— Честна дума, сега можете да излезете. — каза тя.

Никой не излезе. Беше сама в стаята. Често беше сама тук и това и харесваше. Тук беше почти нейна собствена територия. Но сега тук беше някак си твърде празно, твърде чисто…

Когато тя се върна в кухнята, майка и все още беше до мивката и миеше чинии, но една паница топла каша беше сложена на масата.

— Днес ще направя повече масло — каза тя внимателно — Нищо не ни струва, докато си го имаме цялото това мляко.

Майка и кимна и остави една чиния на сушилката до мивката.

— Нали не съм направила нещо нередно? — попита Тифани.

Майка и поклати глава.

Тифани въздъхна. „И тогава тя се събуди и разбра, че всичко е било само сън“. Нямаше по-лош край за една приказка. А всичко изглеждаше толкова истинско . Помнеше задимения въздух в пещерата на пиктситата и колко нервен беше… о, кой беше той… а, да, казваше се Роб Секигоопрай… та колко нервен ставаше Роб Секигоопрай всеки път щом говореше с нея.

Странно е, помисли си тя, че Плъхарко се отърка в нея. Той би спал на леглото й ако можеше да му се размине, но денем се държеше настрана от Тифани. Колко странно…

Откъм лавицата над камината се чу тракане. Порцелановата пастирка на Бабината лавица се мърдаше сама натам насам и, когато Тифани я зяпна с лъжица каша спряла на половин път към устата и, тя падна и се разби на пода.

А тракането продължи. Сега пък идеше от голямата пещ. Вратичката и всъщност направо подскачаше на пантите си.

Тя се обърна към майка си, която тъкмо слагаше още една чиния в мивката. Но не я държеше с ръка…

Вратата на пещта се изкърти от пантите и падна на пода.

— Немой да я ручаш кашата!

Стотици Нак Мак Фийгъли нахлуха в стаята и плъзнаха по плочките.

Стените се изместиха. Подът се заклати. А нещото край мивката вече дори не беше човек, а беше… е не повече човек отколкото курабийковите човечета, сиво като старо тесто и променящо очертанията си, когато се заклатушка накъм Тифани.