Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Ако аз бях свят, който си няма достатъчно реалност за подробности, помисли си Тифани, то снегът щеше да ми дойде много добре. Нямаше да изисква много усилия да се нагласи. Та той е просто нещо бяло. Всичко е толкова бяло и просто. Аз обаче мога да го направя сложно. Аз съм по-истинска от това място.

Над себе си тя чу бръмчене и погледна нагоре.

Изведнъж въздухът се изпълни с мънички човечета, по-малки от Фийгъли, с криле като на водни кончета. Златисто сияние ги обгръщаше. Очарована Тифани протегна ръка и…

В същия миг, нещо, което изглежда беше целият фийгълски клан, скочи на гърба й, събори я и я зарови в снега.

Когато тя се надигна, поляната се беше превърнала в бойно поле. Пиктситата подскачаха и замахваха към хвърковатите създания, бръмчащи около тях като оси. Докато тя примигваше две от тях се спуснаха, грабнаха Роб Секигоопрай за косата и го вдигнаха във въздуха.

Те го носеха, а той крещеше и се извиваше. Тифани скочи и го хвана през кръста опитвайки се да удари тварите с другата си ръка. Те пуснаха пиктсито и и се измъкнаха, пърхайки през въздуха бързо като колибрита. Едно от тях я ухапа по пръста преди да отхвърчи.

Някъде зад нея се надигна глас:

— Ооооооооуууууууооооооуууууууу…

Роб се заизвива в ръката на Тифани и закрещя:

— Бърже, пусни ме! Че има поезия!

Стонът ехтеше над сечището, печален като цял месец все от понеделници.

— Оууууууооооооооооуууууууу…

Звучеше като животно страдащо от ужасна болка, но всъщност беше Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок, който стоеше върху една снежна пряспа с ръка притисната до сърцето, а другата протегната напред, много театрално. Също така си въртеше и очите.

— Ооооооооооооооооооооооо…

— Ах, музата е ужасно нещо, га те сполети — каза Роб Секигоопрай, запушвайки ушите си с ръце.

— Ооооооо скррръб тъжовна, о упадък жален — стенеше пиктсито — сполетял Земята на феите злочеста…

Във въздуха летящите създания спряха да атакуват и побягнаха в паника. Някои направо се изпоблъскаха.

— Където препечални инциденти се случват всеки ден безчет — рецитираше Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок — Включително, о с горест ще го кажа, въздушна атака от иначе тъй пррррелестни феи…

Летящите създания пищяха. Някои паднаха в снега, но тези, които все още бяха способни да летят, се втурнаха между дърветата.

— Сърррце поетово не трррае във рррима трррепетна таз случка да възпее. — викна след тях Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

И те се изгубиха.

Фийгълите започнаха да се надигат от земята. Някои кървяха, там където феите ги бяха ухапали. Няколко лежаха, превивайки се, и пъшкаха.

Тифани погледна собствения си пръст. Ухапването на феята беше оставило две малки дупчици.

— Не е толкоз зле. — Роб Секигоопрай изкрещя отдолу. — Никой не са зели, само неколко случая, дето момците не са си сложили ръцете на ушите овреме.

— Те добре ли са?

— Епа че се опраят, след мънечко литературен разбор.

На купчината сняг Уилям потупа приятелски по рамото Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

— Това, момко, — каза той гордо — беше най-лошата поезия, която съм чувал от дълго време насам. Беше оскърррбление за ухото и мъчение за душата. Вярно, последните няколко стиха се нуждаят от още малко работа, ма баш добре си усвоил стенанието. Един похвален опит! Че напра’им гонагъл от теб!

Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок се изчерви щастливо.

„В Земята на феите думите наистина притежават сила.“ — помисли си Тифани — „А аз съм по-реална. Ще трябва да запомня това.“

Пиктситата отново се строиха в боен ред, макар и доста безреден. Този път Тифани реши да не избързва напред.

— Е ти ги на твойте дребни човечета с криле. — обади се Роб, докато Тифани си смучеше пръста. — Е са доволна ли си?

— Защо се опитваха да ви отнесат?

— Ми те си носят жертвите у гнездата си, дето техните малки…

— Стоп! — каза Тифани. — Това ще е ужасно, нали?

— О, епа да. Страховито. — ухили се Роб

— И вие сте живели тук?

— Епа оно не беше толкоз лошо тогаз. Не беше перфектно, требе да отбележим, ма тогаз Кралицата не беше толкоз студена като тия дни. Кралят още беше тук. Она тогаз се си беше щастлива.

— Какво стана? Кралят ли умря?

— Не. Они си размениха думи, ако сфатиш що ти викам… — каза Роб.