Тери Пратчет - Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

— О, имаш предвид, че са имали кавга…

— Епа мънечко. — каза Роб. — Ма туй беха вълшебни думи. Гори беха порутени, планини изпогръмнали, неколко стотин души умреха, таквиз ми ти неща. И он си ойде у неговия си свят. Страната на феите никогиж не е била пикник, дори у старите дни. Ма убаво си беше, ако си се нащрек, па си имаше и цветенца и пилещари и лето. Сега па има сънтутници и псета и жилещи феи и таквиз неща, дето са се промъкнали се от техните светове и у целото място пропада секакъв ред.

„Неща, взети от техните си светове“ — мислеше Тифани, докато газеше през снега. — „Светове, наблъскани заедно, като грахови зърна в торба или скрити един в друг като мехури в други мехури.“

Тя си представи нещата, промъкващи се от техните светове в други, по същия начин, както мишките нападат шкафа. Само че това бяха неща, по-лоши от мишки. Какво би направил сънтутникът, ако дойде в нашия свят? Изобщо няма да разбереш, че е там. Ще си седи в ъгъла и изобщо няма да го видиш, защото няма да ти позволи. А ще промени начина, по който виждаш света, ще ти докара кошмари, дотам ще те докара, че ще искаш да умреш…

Нейният Втори акъл добави: „Чудя се колко ли от тях вече са при нас без ние да знаем?“

„И аз съм в страната на феите, където сънищата могат да нараняват. Има място, където всички приказки са истина и песните са верни. А аз си мислех, че това, което каза келдата, е странно…“

Вторият акъл на Тифани каза: „Чакай малко, това Първи акъл ли беше?“ А Тифани си помисли: „Не, това беше Трети акъл. Аз мисля за това как мисля за това, което мисля. Поне така мисля.“

Нейният Втори акъл каза: „Айде всички да се успокоим, ако обичате, все пак това е една доста малка глава.“

Гората все не свършваше. Или, може би, това беше мъничка горичка, която някак се движеше с тях, докато вървяха. Все пак това си беше Страната на феите. Не можеш да и вярваш.

И снегът продължаваше да изчезва, където Тифани стъпваше, и тя само трябваше да погледне някое дърво, за да поумнее то и да направи опит да изглежда повече като дърво.

„Кралицата е… ами кралица,“ — помисли си Тифани. — „Тя си има неин собствен свят. Може да прави каквото си иска с него. И всичко, което прави, е да краде неща и да се бърка в живота на хората…“

В далечината се чу тропот на копита. „Това е тя! Какво да правя? Какво да кажа?“

Нак Мак Фийгъл наскачаха зад дърветата.

— Мани се от пътьо! — изшътка й Роб Секигоопрай.

— Той може да е още с нея! — каза Тифани, вкопчила се нервно в тигана и втренчила се в сините сенки между дърветата.

— Е, и? Се че намерим начин да и го гепим! Она е Кралицата ! Нема как да биеш Кралицата лице у лице!

Копитата чаткаха все по-силно и сега звучаха, като че ли имаше повече от едно животно. Един елен изникна между дърветата, от кожата му се издигаше пара. Той се втренчи в Тифани с диви червени очи и, като се засили, я прескочи. Тя подуши вонята му, когато се сви, почувства потта му покапала на врата й.

Това беше истинско животно. Не можеш да си въобразиш смрад като тази.

И тогава се появиха кучетата…

Първото тя удари с ръба на тигана, поваляйки го. Другото се обърна да я захапе и погледна надолу изумено, когато пиктсита изригнаха изпод снега под всяка лапа. Трудно е да хапеш някой, когато всяка от четирите ти лапи се движи в различна посока, а тогава останалите пиктсита се приземиха на главата му и хапането на каквото и да е скоро стана…невъзможно. Нак Мак Фийгъл мразеха псетата на мрака.

Сега пред погледа на Тифани се изправи един бял кон. Той също беше истински, доколкото тя можеше да прецени. И върху него имаше момче.

— Ти пък коя си? — попита то. Прозвуча като: „Какво нещо си ти?“

— Ти пък кой си? — отвърна Тифани, отмятайки косата от очите си. Това беше най-доброто, което можеше да направи точно сега.

— Това е моята гора — каза момчето. — Заповядвам ти да правиш, каквото кажа!

Тифани се взря в него. Мътната, втора ръка светлина на Страната на феите не беше много добра, но колкото повече го гледаше, толкова по-сигурна беше.

— Казваш се Роланд, нали? — каза тя.

— Не смей да ми говориш така!

— Да, така е. Ти си син на Барона!

— Нареждам ти да спреш да говориш! — Изражението на момчето беше странно, сбръчкано и розово, като че ли се опитваше да не заплаче. То вдигна ръка с камшик за езда в нея. Чу се глухо „клъц“. Тифани бързо погледна надолу. Нак Мак Фийгъл бяха направили пирамида под корема на коня и един от тях, покачен на раменете им, току-що беше срязал ремъка на седлото.